[МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ] МЕЖДУНАРОДНИТЕ ДОГОВОРИ КАТО ИЗТОЧНИК НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВО

Оценка: Мн. добър 5 (Благой Видин)

МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ

КУРСОВА РАБОТА

МЕЖДУНАРОДНИТЕ ДОГОВОРИ КАТО ИЗТОЧНИК НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВО

Системата на международното право представлява самостоятелен правопорядък, с характерни само за него особености, които коренно го отличават от националните правопорядъци на суверенните държави. На първо място, това са източниците – международният договор и международния обичай. На второ място, това са субектите, които го създават – отделните суверенни държави и начинът на създаване – по потя на доброволно споразумяване или придаване на юридическа сила на обичая. На трето място, системата на международното право не притежава универсалността и системността на националните правни системи. Значителна част от правните норми имат юридическа сила на регионално или двустранно ниво, а съгласуването между нормите от различните източници е значително по-трудно. На последно място, международният правопорядък не притежава универсална юрисдикционна система, както и механизъм за принудително осъществяване на правни санкции.

Проблемът за съотношението международно право – национално право се разработва на две теоретични нива. На общотеоретично и правнофилософско ниво ролята на международното право е разработена в трудовете на философи като Кант и теоретици като Келзен. На ниво на отрасловата дисциплина “международно правно” са се оформили два полярни теоретични модела, около които гравитират разбиранията на юристите.

Според първия основен модел, наречен монистичен, международното право “обгръща” националните правни системи, а последните са негов елемент. Това означава, че международното право е задължително за отделните граждани независимо от това, дали неговите норми са трансформирани в национално право. Вътре в рамките на монистичния модел съществуват две направления. Според първото в света съществува само един правен ред, като международното право възниква в резултата на “отстъпен суверенитет” от страна на отделните държави. Според второто и по-разпространено направление, към което принадлежат Келзен, Фердрос и фон Райт, всяко националното право определя границите на своето приложение; ако то не стори това, единственото приложимо право е международното; следователно международното право е над националното.

Вторият основен модел, наречен дуалистичен, приема, че международното право е отделно от националното, поради което поетите от държавата международни задължения имат действие вътре в националната правна система едва след като бъдат трансформирани чрез изискумата се процедура. В практически план това означава, че международните договори стават част от националната правна система като вътрешно право, а не като международно право. Съществуват четири различни правни конструкции, чрез които международните договори се превръщат и в част от националното право на отделните страни:

-трансформация, когато държавата в изпълнение на сключен международен договор създава национално законодателство, чрез което “трансформира” международния договор във вътрешно право (Великобритания, Дания);

-хармонизацията, когато вътрешното право бива уеднаквявано с международното право посредством решения на съдилищата;

-“смекчен дуализъм”, когато с акта на парламента едновременно: международният договор се одобрява; той се включва в националното право (германия, Италия, България);

-съдебно възприемане – съдилищата приемат съществуването на системата на международното право и нейните норми. Те прилагат последните, доколкото не противоречат на норми от националното законодателство.

Конкретните разрешения, които отделните държави възприемат за обвързване на националния си правопорадък с международния, са много разнообразни.

В практически план системата на международното право през ХХ век и особено след Втората световна война се развива стремително в количествено и качествено отношение. На нейна основа се пораждат принципно новите т.нар. интеграционни правопорядъци, какъвто с например нрав порядъкът на Европейската общност. По такъв начин за всяка една национална правна система въпросът, как тя ще уреди връзките си с правопорядъка на международното право евентуално с интеграционните правопорядъци, става особено значим. Обикновено този въпрос намира решение в Конституцията на съответната държава. Тъй като за България проблемът за интеграцията й в Европейската общност още не е актуален, българската Конституция от 1991 г. отделя място единствено на връзката на националния правопорядък с този на международното право.

Проблемът за съотношението международно право - национално право има и един втори аспект - принципа за предимство (примат) на международното над вътрешното право. Той трябва да бъде разгледан в двете му възможни проявления:

В международноправен план този принцип действа кат колизионна норма, а не урежда принципното взаимоотношение международно право - вътрешно право. Държавите не могат да оправдават с вътрешното си право неизпълнението на поетите от тях международни задължения. В случа на колизия между вътрешноправна норма и норма от международен договор предимство има последната.

Във вътрешноправен план международното право н предписва на отделните държави как да изпълняват международните си задължения. Те са международно отговорни само за резултата от изпълнението на задълженията по международния договор. Това означава, че международното право в сегашната си форма все още предполага отделни правни сфери. Дори Конституционното право на отделна държава да приписва вътрешен ефект и приоритет на международното право, последното получава този статус благодарение на Конституционното право, а не благодарение на своята собствена природа.

Българската Конституция от 1991 г. не отделя специално внимание на международното право и на съотношението му с националния правопорядък. Тя не дава априорно предимство на международното право пред вътрешното. В същото време обаче България включва текстовете на една част от международното право (ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за България международни договори) в системата на вътрешното си право, като създава нов ранг в йерархията на вътрешноправните норми. Това показва, че Конституцията е възприела дуалистичния теоретичен модел в неговия „смекчен вариант (вж. по-горе видовете на дуалистичния модел) и е направила сериозна стъпка в посока на утвърждаване на примата на международното правов.

Ролята на международното право във вътрешното българско право е твърде характерна и съвсем не безспорна.

Когато Конституцията от 1991 г. регламентира в чл. 5 основните принципи и източници на българското вътрешноправо, тя не установява по изричен начин съотношението на националния праши порядък с международното право. Принципното отношение на националния правопорядък към международния би следвало да намери място именно там. Липсата на подобно категорично отношение е причина за съществуващото колебание в теорията: Конституционалистите приемат, че международните договори са нов ранг в йерархиите на вътрешното право, а международниците - че чл. 5, ал. 4 от Конституцията установява т. нар. частична санкция за пряко действие на международното право на територията на страната.

Първата от тези две хипотези, макар че не е типична може да се отнесе към едно от двете основни правомощия на Конституционния съд - контрол за Конституционност на основните източници на правото в системата на вътрешното право. Конституционният съд осигурява контрол за Конституционност на всички актове (нормативни и индивидуални, юридически и политически) на Народното събрание и на президента. Логично е в такъв случай той да може да се произнася относно Конституционността на тези международни договори, които подлежат на ратификация, тъй като по силата на чл. 5, ал. 2 след ратификация и публикуване те ще се наредят сред основните източници на вътрешното право на България.

Логично е също така, преди да се превърнат в съставна, част на вътрешното българско право, подлежащите на ратификация международни договори да преминат през процедура за контрол за Конституционност. Върховенството на Конституцията трябва да бъде гарантирано. Като принципно дава приоритет на вътрешното право пред международното,

Конституцията предвижда един твърде съществен коректив. В чл. 85,ал. З се установява, че:

„Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на изменения.

Този текст има двустранна насоченост. Той не толкова забранява сключването на договори, които изискват изменения в Конституцията, колкото указва, че в бъдеще ще бъде възможно българската държава да влезе в договори, които ще излизат извън обема на Конституцията и на вътрешната правна система. Тук се съдържа идеята за приоритет на международното право, за приемането на което е допустима дори промяна на Конституцията.

Най-съществената особеност на контрола за Конституционност на подлежащите на ратификация международни договори е това, че той е предварителен. По тази своя черта той принципно се отличава от контрола на останалите правни актове. Това е и една от причините, които са определили мястото му в т. 4 на чл. 149, а не в т. 2, където е предвиден последващият контрол за Конституционност.

Процедурата не се различава от тази, предвидена в основната хипотеза на чл. 149, ал. 1, т. 2. Конституционният съд трябва да бъде сезирай с искане от страна на субектите, предвидени в чл. 150, ал. 1. Искането трябва да бъде направено в писмена форма, да бъде мотивирано и да бъде придружено от необходимите писмени доказателства съгласно чл. 17, ал. 1 от Закона за Конституционния съд. Процедурата е състезателна и като страни по делото по преценка на съда могат да бъдат Конституирани заинтересованите институции. Законът не установява краен срок за сезиране на съда с искането за установяване на съответствието на сключен договор с Конституцията. Това може да стане не само преди започване на процедурата за ратификация от Народното събрание, но и по време на самата процедура, до провеждането на гласуването на второ четене. Сезирането на Конституционния съд с искане е абсолютно основание за спиране на ратификационната процедура в Народното събрание.

Съгласно чл. 19, ал. 1 Конституционният съд се произнася по допустимостта на направеното искане. Условията за допустимост на този тип искане са:

На първо място, необходимо е да е налице сключен международен договор. Международни по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 4 са не само договорите, които България сключва с други суверенни държави, но и тези, сключени с международни организации. Кога и при какви условия един договор се смята за сключен, се определя в глава трета (чл. 7-11) от Указ № 1496 за участие на Република България в международни договори.

На второ място, на контрол подлежат само тези сключени международни договори, които подлежат на ратификация и които по нейната сила ще бъдат включени като източници от вътрешното българско право. Българската Конституция дава правомощието но ратификация на международните договори единствено на Народното събрание.

Международните договори, които подлежат на ратификация съобразно своя предмет са описани в чл.85, ал.1:

1. имат политически характер;

2. се отнасят до участието на Република България В международни организации;

3. предвиждат коригиране на границите на Република България;

4. съдържат финансови задължения за държавата;

5. предвиждат участие на държавата в арбшпражно или съдебно уреждане на международни спорове;

6. се отнасят до основните права на човека;

7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;

8. изрично предвиждат ратификация.

когато следователно обсъжда съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗКС условията за допустимост на спора, освен традиционните предпоставки (редовно искане, направено от оправомощен субект) Конституционният съд трябва да установи наличието на годен предмет (сключен, нератифициран международен договор, имащ за предмет една от осемте хипотези на чл. 85, ал. 1).

При разглеждането на спора по същество предмет на обсъждане ще бъде договорът, определен в неговия контекст съгласно с чл. 31 т. 2 от Виенската Конвенция за правото на договорите:

“контекстът обхваща освен текста, включително преамбюла и приложенията:

а) всяко споразумение, отнасящо се до договора, постигнато между всички страни във връзка със сключването на договора;

б) всеки документ, съставен от една или няколко страни, във връзка със сключването на договора и приет от другите страни като документ, отнасящ се към договора.

Възможно е да се иска обявяване на противо -конституцинността на текста като цяло или на отделни негови разпоредби. Оспорването на договора в неговата цялост трябва да бъде придружено с надлежна обосновка за всеки един от текстовете. Бланкетното оспорване няма да бъде допуснато за разглеждане. Съдът е ограничен от направеното искане (чл. 22, ал. 1, предл. 1 от ЗКС). Той не може да се произнася по въпроси, по които не е сезирай. От друга страна съдът не е ограничен от посоченото основание за несъответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 1, предл. второ от ЗКС). Той може да установява несъответствие на процесния договор с други текстове от Конституцията.

Юридическа сила и юридическо действие на решението.

Решението на съда за несъответствие на текста на подлежащ на ратификация международен договор с Конституцията влиза в юридическа сила по реда на чл. 151, ал. 2 - в тридневен срок от обнародването. Решенията на Конституционния съд имат Юридическа сила (задължителност) за всички държавни органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 6 от ЗКС). Това решение обаче не може да породи юридическото действие, предвидено в чл. 151, ал. 2, изречение последно:

“Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила.

тъй като международния договор, предмет на делото, още не е влязъл в юридическа сила. Ето защо не е възможно да се приеме, че решението на Конституционния съд има пряко юридическо действие. Действието на решението ще се материализира в ратификационната процедура. Народното събрание е обвързано от юридическата сила на решението и е длъжно при ратификацията да се съобрази с него. Ако текстът на целия договор бъде обявен за несъответен с Конституцията, ратификационната процедура трябва да бъде прекратена. Ако за несъответни са определени само отделни разпоредби, Народното събрание е длъжно да отрази този факт като резерви в закона за ратификация.

Практиката на Конституционния съд.

Конституционният съд все още не упражнява активно правомощието си за предварителен контрол за съответствие на подлежащите на ратификация международни договори с Конституцията.

Все пак с Решение № 7 по к. д. № 8 от 1993 г. (ДВ, бр. 39 от 1993 г.) Конституционният съд е признал за съответен на Конституцията Договора между Република България и Република Турция за трансфер на осъдени лица, подписан на 22 юни 1992 г.

В някои случаи заинтересованите субекти пропускат възможността да сезират Конституционния съд навреме и той да упражни функцията си по предварителен контрол. В този случай те използват друг юридически инструмент - контрол за Конституционност на Закона за ратификация по чл. 149, ал. 1, т. 2. Този закон обаче може да бъде оспорен само на процедурно основание.

Втората алтернатива на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията предвижда едно твърде специфично правомощие на Конституционния съд, който може да се произнася:

„за съответствието на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по-които България е страна.

Това правомощие на Конституционния съд излиза извън неговата традиционна функция - контрола за конституционност, която оправдава съществуването на тази институция.

какво е съдържанието на израза „общопризнатите норми на международното право и международните договори, но които България е страна? Този израз не е легално дефиниран нито в международното право, нито във вътрешното българско право. Очевидно обхватът му трябва да бъде определен по тълкувателен път. Изразът се състои от две самостоятелни части. Първата част на израза „общопризнатите норми на международното право - включва тези от нормите на международния обичай, разбиран като „доказателство на общата практика, призната като право, които са задължителни за България и които имат качеството да бъдат „общопризнати. По аргумента за обратното основание, изключени са обичайните норми, които са задължителни за България, но не са общопризнати. Очевидно е, че се изключват и задължителните за България решения на международните арбитражи и съдилища и препоръчителните за България като страна-член норми на международни организации. Няма съмнение обаче, че изразът включва нормите и принципите, които имат общ, „общопризнат характер, съдържащи се в договорите, по които България не е страна.

Втората част на израза „международните договори, по които България е страна също разкрива твърде голяма специфика. Става дума за договорите, при които България е поела валидно международно задължение, задължила се е по реда, предвиден в нормите на международното право. Освен това този израз визира всички международни договори, по които страната е поела валидно международно задължение, а не само тези, подлежащи на вътрешна ратификация съгласно изискванията на чл. 85, ал. 1, т. 1-8 и които след публикуването им се превръщат в част от националния правопорядък. Следователно изразът „общопризнатите норми на международното право и международните договори, по които България е страна, употребен в чл. 149, ал. 1, т. 4, алт. втора, означава системата на релевантното за Република България международно право. По този начин българската Конституция признава приоритета на международното право по отношение на законите и на другите източници, които йерархично са им подчинени. Спецификата е, че това става не априорно, а по пътя на специализирана процедура пред Конституционния съд. Международното право няма приоритет единствено по отношение на Конституцията. Възможно е, ако България реши да поеме международни задължения, които не са съвместими с Конституцията, последната да бъде изменена по предвидения за това ред. Изводът е, че международното право има предимство пред вътрешното, макар това предимство да не е безусловно.

Процедурата, която Конституционният съд трябва да следва, не разкрива някакви особености. Предмет на спора е съответствието на влязъл в сила закон със системата на релевантното за Република България международно право. Когато обсъжда допустимостта на спора по чл. 19 от ЗКС, освен традиционните въпроси (сезиране от оправомощен субект, редовност на искането, наличието на достатъчно доказателства, процесуално представителство) съдът ще трябва да обсъди дали е налице годен предмет на спора- влязъл в юридическа сила закон на Народното събрание. Изисква се законът да е приет след влизане в сила на Конституцията. Съображенията за това са две. Конституционният съд не може да се произнася за противоречие с Конституцията на заварени закони - по отношение на тях се прилага § 3, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби. Освен това признаването на действие на международното право по отношение на вътрешното право е нов принцип с изключителен характер, действието на който не може да бъде разпростирано в миналото.

Юридическа сила и юридическо действие на решението на Конституционния съд.

Решението за установяване на несъответствие влиза в юридическа сила в тридневен срок от обнародването му - чл. 151, ал. 2, изр. 2 от Конституцията. Законът, който е обявен за несъответен на международното право, не се прилага от деня на влизането на решението

в сила - аргумент по аналогия от чл. 151, ал. 2, изр. последно.

С решението си Конституционният съд „установява несъответствие на закона с международното право, според израза, който е употребен в чл. 149, ал. 1, т. 4. С решението си по чл. 149, ал. 1, т. 2 съдът установява противоконституционност, а израза, употребен в § 3, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби, е „противоречие с Конституцията. Изразът установяване на несъответствие е използван в чл. 150, ал. 2 като правомощие на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, обуславящо правото им да сезират Конституционния съд) Съвпадението на израза обаче има по наше мнение случаен характер, защото в двата разглеждани случая този израз означава две различни неща. Докато в чл. 150, ал. 2 изразът установяване на несъответствие означава липсата на задължителност на констатацията за несъответствие от страна на тези юрисдикции, то в разглеждания случай този изрази цели да покаже, че съпоставката има значително по-общ и принципен характер, защото визира системата на релевантното за България международно право като цяло.

Практиката на Конституционния съд по прилагане на текста.

Много характерно е Решение № 8 (ДВ, бр. 62/ 92 г.). Докладчик по делото е съдията Н. Павлов. Делото е образувано срещу текста на § 9 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело (ДВ, бр. 25 от 1992 г.), който забранява „да бъдат избирани или назначавани в ръководните органи на бандите лица, които през последните 75 години са били избирани в ръководни органи до ниво община на БКП, ДКМС, ОФ, БЗНС, БПС, както и служители на Държавна сигурност. Това ограничение се прилага за срок от 5 години. Иска се обявяване на този текст за противоречащ на Конституцията и на международни договори, по които България е страна.

Съдът приема, че „става дума за ограничаване на правото да се заема ръководна длъжност в ръководните органи на банките, което е по смисъла на чл. 1 от Конвенция № 111 дискриминация в достъпа на определена професия. Текстът противоречи и на чл. 2, ал. 2, чл. 6, ал. I от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и на чл. 2 и 25 от международния пакт за гражданските и политическите права.

От цитирания пасаж не може да се направи изводът, че делото има мотиви. Не е ясен текстът на посочените международни договори. Не е ясно в какво точно се състои противоречието на установената в § 9 от ЗБКД забрана с посочените или други членове. Не се сочат доказателства, кога и как България е станала страна и е поела международни задължения по тези договори.Тези аргументи задължително трябва да присъстват, за да се докаже основателността на претенцията. По-надолу обаче аргументацията е още по-учудва-ща. Приема се, че § 9 противоречи на „посочените по-горе международни актове. Последните се считат за част от вътрешното право и плют предимство пред тези норми от вътрешното законодателство, които им противоречат. А щом е така... от приоритета на международните актове във вътрешното ни право следва да се приеме, че §9 е приет в нарушение на ... посочените по-горе международни актове.

Трудно е за вярване, но явно Конституционният съд не е успял правилно да квалифицира искането по чл. 149, ал. 1, т. 4, алт. втора ! Изложените аргументи се отнасят за това, че част от международните договори, които при определени условия се превръщат в елемент от вътрешното право и имат предимство пред законите при решаването на конкретни казуси. Тези аргументи нямат нищо общо с искането за обявяване на несъответствие на един закон с международните договори, по които Република България е страна и което е изключителна прерогатива на Конституционния съд. Исканията по чл. 149, ал. 1, т. 2 и по чл. 149, ал. 1, т. 4, алт. втора са две отделни искания. Те са обективно съединени в процеса, но съдът трябва да се произнесе по всяко едно от тях поотделно. Наистина чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционния съд се установява свобода за съда да преценява основанието на направено искане:

„Съдът се произнася само по направеното искане. Той не е ограничен с посоченото основание за несъответствие с Конституцията.

В разглеждания случай обаче става дума за различни искания. Съдът служебно не е длъжен да се произнесе, без да има искане за установяване на несъответствие на атакувания закон с международните договори, по които България е страна. Той също така няма право да слива двете искания и да се произнася по тях заедно, както е направил в разглежданото Решение № 8 от 1992 г.

Решение № 1 на Конституционния съд (обн. ДВ, бр.14/ 93 г.) е също твърде типично за начина, по който се разглежда несъответствието на законите с международните договори, по които Република България е страна. Докладчик по делото е съдията М. Жабинска. Делото е образувано против разпоредбите на Закона за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и Висшата атестационна комисия (ДВ бр. 104 от 1992 г.). От мотивите по делото много ясно личи, че са предявени кумулативно двете искания по чл. 149, ал. 1: за противоконституционност по т. 2 и за несъответствие с международните договори по т. 4. В мотивите си съдът последователно изказва съображения и по двете искания. По искането за несъответствие с международните той приема:

„Неоснователно в тази връзка е твърдението, че законът противоречи и на разпоредби от международните договори, които регламентират равенството и изключват всякаква дискриминация въз основа на социални признаци. Не са нарушени разпоредбите на чл. 1, 2, 7 и 18 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 9 и 14 от Европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, ч,1. 2, 4.1. 25, буква а и ч.1. 26 от Международния пакт за икономически, социални и културни права. С въвеждането на допълнителните изисквания към членовете на ръководните органи на научните организации и Висшата атестационна комисия не се ограничават защитените от посочените международни договори права на гражданите. Доколкото тези изисквания биха могли да се преценят като ограничения на основание признака професионализъм, то такива ограничения са допустими според чл. 4 от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и чл. I, т. 2 от Конвенция №111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите от 1958 г. Създаването на различия, основани на изисквания за професионализъм, е в съответствие с международните договори, по които България е страна и не нарушава равенството на гражданите пред закона.

За разлика от предшестващото решение тук съдът е изложил мотиви. Основната идея в тях е, че законът въвежда ограничение, основано на критерия липса на професионализъм. Аргумент за тази липса при определена група научни работници се извежда от факта, че те са заемали определени административни и партийни длъжности преди 1989 г. Споменава се доводът, че България е страна по тези договори, което ясно насочва към основанието на иска, но този факт се приема априори, а не се изяснява кога и как Република България е станала страна по посочените договори. Цитират се международни актове, чиято правна природа е твърде различна, а тези разлики са твърде съществени! Важно е все пак, че поне не се намесва хипотезата на чл. 5, ал. 2 от Конституцията. След всичко изложено съдът не се произнесъл по това искане в своя диспозитив - той просто го е забравил!

По този начин Конституционният съд все пак е потвърдил, че не разграничава двете искания и е оставил решението си непълно!

Последен пример в тази насока е Решение № 10 по к.д. № 8 от 1995 г. (ДВ, бр. 67 от 1995 г.). Докладчик по делото е съдията Пенчо Пенев. Съдът е приел да разгледа по същество искане за противоречие на Закона за изменение и допълнение на Закона за опазване на околната среда с разпоредби на международни договори (Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, международния Пакт за гражданските и политическите права. Конвенцията за оценка на въздействието върху околната среда в трансграничен контекст). В мотивите си по отношение на последния международен договор съдът приема:

“Формално погледнато, противоречие с тази конвенция съдът не би могъл да констатира, тъй като същата, макар и ратифицирана, все още не е обнародвана, поради което не може да се счита за част от вътрешното право. Тя все още не е влязла в сила и като валиден международен акт, тъй като не са изпълнени предвидените в самата Конвенция изисквания.

По своето естество искането е за съответствие на закона с международното право, а съдът излага съображения относно влизането на Конвенцията в сила като част от вътрешното право.

Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, публикувани и влезли в сила, са нов и изключително значим източник на вътрешното право. Тяхната юридическа сила и прилагане са регламентирани в чл. 5, ал. 4 на Конституцията на Република България. Поради своята лаконичност този текст поражда много теоретични и практически въпроси, на една част от които е посветено Решение № 7 от 1992 г. на Конституционния съд. Докладчик по делото е съдия Мл. Данаилов. Искането е за тълкуване от страна на главния прокурор. Въпросите за тълкуване са два: 1. Международните договори, които са приети и ратифицирани от Република България, но не са обявени в Държавен вестник, част ли са от вътрешното законодателство на страната. Между народните договори, които са станали част от вътрешното право на страната, имат ли приоритетно значение и за вътрешното наказателно законодателство относно: употребените изрази като елемент на престъпен състав; действия или бездействия, необявени в Наказателния кодекс като престъпления по време на извършването им.

Мотивите си Конституционният съд започва с фразата:

„Чл. 5, ал. 4 от Конституцията предвижда непосредствено включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република България ...

Това съвсем не е така. Текстът не съдържа думата „непосредствено включване. Точно обратното — текстът предвижда една много ясна процедура, след изпълнението на която става включването на международните договори в системата на вътрешното право. Идеята е за непосредствено действие на вече включените международни договори, без да е необходимо посредничеството на закон или друг нормативен акт. В този смисъл непосредственото действие на нормите на включените във вътрешното право международни договори е напълно идентично с непосредственото действие на нормите на Конституцията по чл. 5, ал. 2.

По-нататък съдът дефинира що е „международен договор по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията:

“Международните договори по своя характер представляват двустранни и многостранни международни споразумения, сключени между държави с участие на Република България и регулирани от международното право, независимо от тяхната форма и наименование (договори, пактове, съглашения, протоколи и др.).

От това определение неоправдано са изключени една голяма категория международни договори - тези между България и международни организации. Международният режим на междудържавните договори се регулират от Виенската Конвенция за правото на договорите от 1969 г., а на останалите международни договори - от Виенската Конвенция за праното на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986 г. Двете конвенции са ратифицирани от Република България, а първата е и публикувана (ДВ, бр. 87/87 г.)

Процедурата, предвидена в чл. 5, ал. 4, съдържа три условия:

а) ратификация по Конституционен ред - тя е от изключителната компетенция на Народното събрание и се извършва в случаите, описани в чл.85,ал. 1, т. 1-8;

б) обнародване в Държавен вестник - чл. 4, ал. 1, т. 9 и чл. 5 от Закона за Държавен вестник определят реда за публикация на международните договори;

в) договорите да са влезли в сила за Република България. Има се предвид влизането в сила в системата на международното право. Едва след като породи валидно международно задължение за отделната държава, възниква проблемът за изпълнение на това задължение от нейна страна. В чл. 5, ал. 1 от ЗДВ се предвижда, че международните договори се обнародват не по-късно от 15 дни от влизането им в сила за Република България, а чл. 5, ал. 2 - че когато влизането в сила на международния договор е предварително известно, той може да бъде обнародван и преди или в деня на влизането му в сила. Идеята е все пак, че възникването на международното задължение е сигурно.

Основният проблем, който чл. 5, ал. 4 създава, е този за действието във вътрешното право на заварените международни договори. До приемането на новата Конституция международните договори не са имали подобно действие. Става дума следователно за принципно нова разрешение, което обаче трябва да следва логиката и принципите на съществуващата уредба, защото трябва да се даде решение на вече възникнали взаимоотношения на два правопорядъка.

На първо място, напълно обосновано изискването за „ратифициране по Конституционен ред се пренася и по отношение на заварените международни договори. Необходимо е да е бил спазен Конституционният ред за ратификация, действал по време на валидиране на съответния договор. По този начин от заварените международни договори отпадат тези, които са били сключени по някой от другите утвърдени от чл. 11 ВКПД (и възпроизведени в чл. 12 от Указ № 1496 за участие на Република България в международни договори) начини за изразяване съгласие за обвързване с договор: подписване; размяна на документи, съставляващи договор; приемане; утвърждаване; друг начин, уговорен от страните. Единствено договорите, придобили валидност в международното право чрез ратификация, получават признание като заварени източници на вътрешното българско право. Нератифицираните заварени договори се изключват.

На второ място, без никаква аргументация съдът приема:

“Правното действие на заварените международни договори при сегашната Конституция се определя в зависимост от това дали е съществувало задължение от обнародването им, или не. Ако международните договори са сключени при спазване на тогавашното законодателство и установения от него ред за ратификация, те са част от вътрешното право, ако са обнародвани или за обнародването им не е съществувало задължение. “

Задължението за публикуване не може да бъде търсено в международния инструмент, регулиращ договорното право -ВКПД. То е от естество, свързано със суверенитета на отделната държава. Указ № 1496 в чл. 24 приема:

(1) Международните договори след влизането им в сила спрямо Република България се обнародват в Държавен вестник.

(2) Органът, който е да л съгласие за обвързване на Република България с международен договор, може да разпореди той да не бъде обнародван.

На трето място, съдът се опитва да намери място на не-обнародваните (при липса на задължение за обнародване) договори в системата на източниците на вътрешното право, защото Конституцията не е предвидила тяхното съществуване.

„В последния случай (при необнародване) те нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 пред нормите на вътрешното законодателство. Те придобиват това предимство от момента на обнародването.

По този начин заварените ратифицирани, но необнародвани ( при липса на задължение за обнародване) международни договори се обособяват като нов, самостоятелен източник на съвременното българско вътрешно право. Тяхната юридическа сила следва установената йерархия: Конституция - международни договори - закони - нормативни актове на Министерския съвет и министерствата.

Тълкувателното решение има още една неприятна последица. То изключва възможността ратифицираните, но необнародвани (при наличие на задължение за обнародване) международни договори да станат част от вътрешното българско право, ако бъдат обнародвани.

В тази насока съдът приема, че:

Принципът на прякото действие на международните договори в областта на наказателното право е значително ограничен поради неговите особености и структурата на наказателно-правните норми.

Това е така, защото принципите за законоустановеност на престъплението и наказанието, за забрана на обратната сила на наказателния закон имат Конституционна стойност. Те имат предимство пред международните договори, които са част от вътрешното право. Международните договори имат предимство пред „законодателството, но не и пред Конституцията и нейните принципи. От техническа гледна точка дефинициите, дадени в международните договори на явления като „изтезание, „расова дискриминация, не могат да бъдат основание за търсене на наказателна отговорност. Те нямат присъщата на наказателната норма връзка с конкретно наказание.

След като е констатирал безспорния факт за липса на предимство във вътрешното право на международните договори в областта на наказателното право пред наказателните закони, съдът се е опитал да обясни каква е все пак тяхната роля. Съдът е приел, че: те могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващите в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях; създават задължения за промяна на законодателството.

Ролята на международните договори при тълкуване на наказателните норми е безспорна. Дефинициите, които те съдържат, обаче не могат да обосновават разширителното тълкуване например.

Втората роля на международните договори във вътрешното право трудно може да бъде приета. За страната съществува международно задължение да приведе вътрешното си законодателство в съответствие с буквата и духа на международния договор. Да се търси дублиране на това задължение и във вътрешното право е като че ли малко пресилено.