Правната норма обикновено се определя като общо правило за поведение. Тя е адресирана към индивидуално неопределен кръг от субекти на правото. Може да бъде също абстрактно правило за поведение – такива са нормите на общото международно право – което действа в отношенията между всички държави.
· Освен общото, съществува и локално, регионално, партикуларно международно право. То се състои от норми, които действат между ограничен кръг субекти на МП. Когато става дума за локална норма на МП, тя може да бъде индивидуализирана или персонифицирана, макар и рядко. Според едно деление международните договори са многостранни и длустранни, като двустранните договори съдържат винаги норми, които са персонифицирани – правата и задълженията са винаги конкретно адресирани.
· Друга особеност на МП е, че при една висока степен на нормативност, то има различна, понякога ниска степен на определеност. В миналото цялото МП е имало ниска степен на определеност, поради липсата на орган или институция, която да се занимава със систематизацията на договорите или обичаите. Днес фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите е съществуването на международния обичай – правило за поведение, което се признава като норма в отношенията между субектите на МП, то това е едно мълчаливо споразумение, което не е явно изразено.
· Правната норма е общо правило за поведение, създадено с цел да се прилага многократно. Това не е така при всички международни договори – т.нар. правообразуващи международни договори и договори сделки. Редица международни договори се създават, за да се постигне конкретна цел, след което се прекратяват.
· Логико-юридическа структура на нормите – при изграждането на тази структура се имат пред вид нейните три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция:
o Хипотеза – описва обстоятелствата, при наличието на които адресатите на тази правна норма са задължени да изпълняват правилото за поведение
o Диспозицията - съдържа правилото за поведение, което определя правата и задълженията за субектите
o Санкцията - описва правните последици, предназначени да се реализират в случай на неизпълнение на главното предписание
В МП не се среща подобна структура. Хипотезата с известно приближение може да се разглежда като съдържаща се в преамбюлите на международните договори, но понякога е разпръсната в текста на целия договор. Санкцията би могла да се търси в определен отрасъл на МП – правото на международната отговорност.
Диспозитивни и императивни норми
Легалното определение за императивна норма се съдържа в член 53 на Виенската конвенция за правото на договрите от 1969г. В него се казва, че международният договор е нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото международно право. За целите на конвенцията императивна норма от общото международно право е такава, която се приема и признава като такава от международната общонст като цяло, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само от последваща норма от общото МП, имаща същия характер.
В конвенцията се определят и последствията от такова противоречие. Възможни са две хипотези:
- когато се сключва договор в противоречие с вече съществуваща императивна норма. Държавите са длъжни да отстранят всички последствия от договора, доколкото е възможно.
- когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се императивна норма. Запазват се всички права и задължения за страните по договора, доколкото това положение не противоречи на новата императивна норма.
Не съществува изчерпателно изброяване на императивните норми.
Както императивните, така и диспозитивните норми в МП са задължителни за изпълнение. Разликата е в съдържанието на тяхната задължителност. Диспозитивните норми допускат сключването на споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредбите, установени с предишни споразумения, докато с императивните норми се установява забрана да се сключват споразумения, които изменят разпоредбите, установени от императивните норми.
Императивните норми в МП са относително ново явление. Появата им се свързва с усложняването на обществените отношения, регулирани от МП – когато се появяват отношения, които засягат интересите на всички държави, възниква нуждата да се осигури предимство на общия интерес над частния.
Огромният брой в съвременното МП са диспозитивни. Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не бъде доказано друго, всяка норма в МП се разглежда като диспозитивна.
Същността на императивните норми в МП е предмет на обширни изследвания. Една широко разпространена аналогия в правната литература е с понятието “публичен ред”. Съображението за публичен ред е широко разпространено и признато от всички национални правни системи. Използват се и други сродни наименования като “обществен ред”, “добри нрави” и т.н. Най-общо това понятие може да се определи като признаване съществуването на принципи, които могат да ограничават свободата на договорна инициатива между отделните субекти, з ада се гарантира общ интерес. В МП отсъства власт, подобна на законодателната, съдебната и изпълнителната в една държава, затова и понятието публичен ред не може да се прилага в същия вид, в който се използва във вътрешното право.
Държавите сами създават нормите, с които се обвързват и сами установяват кои норми са императивни. Като правило императивните норми са норми от сферата на общото международно право.
Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивни норми има и още едно значение. Съществуването им се налага и от необходимостта да се осигури на правото непротиворечивост и съгласуваност. В системите на вътрешното право това се осъществява в условията на законодателната и съдебната власт. В МП императивните норми безспорно установяват известна йерархия на правните норми.
0 коментари:
Публикуване на коментар