95. ВИНА И ДЕЛИКТОСПОСОБНОСТ

Деянието при НУ е не само противоправно, но и виновно. Нашето законодателство приема принципа на вината при НУ.
При първоначалното развитие на деликтното право отговорността за НУ е била безвиновна, обективна. Под влияние на религиозния морал обаче вината ограничава приложното поле на отговорността. В съвременните, модерни условия на развитие на промишлеността обаче, принципът на вината отново започва да отстъпва на заден план и да се измества от принципа на риска, а виновната — от гаранционната отговорност. Тенден­цията в развитието на деликтното право е разширяване на приложното поле на обективната отговорност, която тенденция прераства в принципа на социализация на риска, т.е. поемане на обезщетението в определени случаи от специално създаден обществен фонд.
Тук обаче ние ще се спрем само на същността на вината като задължи­телна предпоставка на отговорността за лично увреждащо другиго деяние.
Вината при НУ има същото съдържание както в цялото право. Тя се определя като субективно, психическо отношение на делинквента към противоправното причиняване на вреди другиму. Виновно действа този, който извършва деяние, което е могъл е трябвало да предотврати. Вината винаги се предхожда от противоправността. За вина може да се говори само тогава, когато едно лице извършва противоправно деяние.
Вината се проявява в две форми — умисъл и небрежност.
Деянието е умишлено, когато извършителят съзнава неговата проти-воправност и съзнава, че от него ще настъпят вреди за друго лице, но иска или допуска появата на вредоносните последици.
Деянието е небрежно, когато извършителят не иска настъпването на вредите. Той може да не съзнава противоправността на своето деяние и неговите последици или да ги съзнава, но да не ги предотвратява, макар че не иска тяхното настъпване. Законът отправя упрек към едно такова лице, когато то е било длъжно и е могло да предвиди и/или предотврати настъп­ването на вредите, ако беше съблюдавало дължимата грижа. Ако извърши­телят не е бил в състояние да предвиди и/или предотврати отрицателните последици на своето поведение, деянието не е виновно. Следователно,небрежността е несъблюдаване на дължимата грижа при условие, че извър­шителят е могъл и е бил длъжен да я съблюдава в конкретната обстановка. С това законът в областта на НУ следва идеята за личната отговорност на всеки човек за неговите действия и бездействия. Законът санкционира едно лице за това, че съзнателно е допуснало настъпването на вреди макар че не ги е искало или за това, че не е съзнавало тяхното настъпване, но е било длъжно и е могло да не ги допусне. Санкцията обаче се налага доколкото неправомерното и правно укоримото от субективна гледна точка деяние е засегнало неблагоприятно чужда правна сфера.
Според нашето право вината се предполага до доказване на противното — чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Законът създава една оборима презумпция Извършите­лят на НУ е длъжен да доказва, че не е действал виновно, т.е. че е положил в конкретната обстановка изискуемата от него грижа.
Презумпцията за вина следователно е правило относно доказателстве­ната тежест. С оглед облекчаване положението на пострадалото лице законът го освобождава от задължението да доказва вината на делинквента.
Според степента на нарушената грижа се различава груба и обикновена или лека небрежност. Груба небрежност е налице тогава, когато нарушава­нето на дължимата грижа е толкова тежко, че един обикновен човек, поставен в същата ситуация, не би могъл да го допусне. Поведението е леко небрежно, когато почива на грешка, която би могъл да допусне всеки човек. Но тази грешка е правно укорима, защото деецът е бил длъжен и е могъл да я избегне, ако беше положил дължимата грижа.
7. ВМЕНЯЕМОСТ И ДЕЛИКТОСПОСОБНОСТ
Упрекът към едно лице за неговото виновно деяние може да се направи само тогава, когато това лице има субективните възможности да осъзнае противоправността на своето поведение и да се държи съответно. Вината предполага вменяемост. Виновно може да действа само вменяемият или деликтоспособният. А това е лицето, което е трябвало и е могло да разбира свойството и значението на извършеното от него и/или да ръководи постъп­ките си. Вменяемостта предполага определен психически статус, който е обусловен от възраст и психическо здраве. Затова не може да носи отговор­ност за НУ и да бъде виновно лице, което, било поради ниската си възраст или умствена недоразвитост в резултат на болест, продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието, в конкретния случай не е могло да разбира свойството и значението на извършеното и/или да ръководи постъпките си. Примерно, малолетните са невменяеми и затова не могат да носят отговорност за НУ. Непълнолетните обаче могат да бъдат вменяеми, освен ако се докаже, че в дадената ситуация не са разбирали свойството и значението на извършеното и/или не са могли да ръководят постъпките си.
Теорията относно вменяемостта в деликтното право е възприета изця­ло от наказателното право. Според чл. 31, ал. 1 НК наказателноотговорно е пълнолетното лице — навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление. Непълнолетно лице — навършило 14, но ненавършило 18 години — е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си — чл. 31, ал. 2 НК. Не е наказателноотговорно малолетното лице — ненавършило 14-годишна възраст — чл. 32, ал. 1 НК. Не е наказателноотго­ворно лицето, което действа в състояние на невменяемост — когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстрой­ство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи — чл. 33, ал. 1 НК.
В деликтното право обаче съществува разбиране, че не може автома­тично и механично да се трансферират правните понятия за вина, вменяе­мост и отговорност от наказателното право. Според някои цивилисти в областта на НУ следва да се говори за деликтоспособност, а не за вменяе­мост и затова не трябва да се прилага Наказателният кодекс. Според тях, след като, за разлика от НК, в ЗЗД липсва изрична правна уредба, каква е минималната възрастова граница на деликтоспособността, и съответно не е посочено кои лица са деликтоотговорни, съдът трябва конкретно да прецени, дали малолетното или непълнолетното лице разбира свойството и значението на извършеното и може да ръководи постъпките си — така В. Гоцев, Л. Василев. Примерно, ако едно дванадесетгодишно дете счупи стъкло или удари другарчето си, то е вменяемо и деликтоспособно, защото е изключено да не съзнава противоправността или най-малкото нереднос­тта, вредността на своето деяние. Освен това тук е трудно да се твърди, че това дете не действа с пряк умисъл.
Когато извършителят виновно се постави в състояние на невменяемост, т.е. в състояние да не разбира извършеното от него и това състояние е временно, т.е. налице е временно разстройство на психиката, но иначе лицето се е намирало в нормално психическо състояние, то е вменяемо. Такива са случаите с опиянение в резултат на употреба на алкохол или наркотици.