98. ГРАНИЦИ НА ОТГОВОРНОСТТА- ПРИЧИННАТА ВРЪЗКА. СЪПРИЧИНЯВАНЕ НА ВРЕДИ ОТ ПОСТРАДАЛИЯ.

Въпросът за границите на деликтната отговорност е въпрос какви вреди е длъжен да поправи субектът на деликтната отговорност. Това е въпросът за обема на отговорността. Неговият отговор се съдържа в чл. 51 ЗЗД. Обезщетение се дължи на всички вреди, които са пряка и непосредстве­на последица от увреждането, независимо дали са били предвидими при извършване на увреждането или не — чл. 51, ал. 1 ЗЗД. С това законът очертава по-широки граници на деликтната отговорност в сравнение с договорната отговорност, при която се дължи обезщетение само на преките и предвидими вреди, освен ако длъжникът е бил недобросъвестен — чл. 82 ЗЗД. При НУ на поправяне подлежат всички вреди, причинени от деянието, независимо от формата на вината — умисъл или небрежност.
Преки и непосредствени вреди от деянието са тези вреди, които се намират в причинна връзка с деянието.
Причинната връзка е философска категория и общото понятие за нея е създадено от философската наука. То е валидно за всички науки, включи­телно и за правната. Няма някаква особена юридическа теория за причин-ността и по-специално за причинната връзка при деликтите. Що се отнася до съдилищата, те разглеждат въпроса за причинната връзка преди всичко от практическа гледна точка и не се задълбочават в теоретични дискусии, а предоставят решаването на този въпрос главно на вещите лица.
Тук обаче няма да се спираме на философския въпрос за причинността, а ще разгледаме причинната връзка от практическа гледна точка, така,както би следвало да я преценява съдът при решаване на въпроса дали е налице основание за възникване на деликтна отговорност. Освен това, изхождайки от взаимната, всеобща връзка между явленията от действител­ността, ние следва да се абстрахираме от нея и да се концентрираме само върху връзката между две от тях — между деянието и настъпилата вреда. Това е необходимо, за да се отговори на въпроса, е ли деянието причина за възникналата вреда или не. От отговора на този въпрос зависи дали може да се търси деликтна отговорност от дееца или не. Разбира се това не означава, че отричаме всеобщата зависимост и взаимодействие между явленията и предметите в обективната действителност. Освен това всяко явление представлява причина и едновременно с това следствие от друго явление. Поначало всяко явление е резултат от действието на множество каузални фактори. Тук обаче ще стерилизираме две явления — деянието и вредата, ще ги откъснем от тази всеобща връзка, за да установим, кога те биха могли да се намират в правно релевантната причинна връзка.
Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост.
Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увре­деното лице. Деянието трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Следователно, най-напред прилагаме теорията за еквивалентността, въз основа на която пресяваме тези фактори, без които вредата не би настъпила. Тази теория съставлява първото сито на причините за определен резултат.
Това обаче не е достатъчно, за да решим въпроса, дали има причинна връзка между деянието и вредата. Вредата следва обективно-необходимо, закономерно да произтича от деянието, а да не бъде негово случайно следствие.
За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието цо своята природа, т.е. по своето естество е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. — така нар. теория за адекватната причинна връзка или известна още като теория за относимата причина (саша сашапк). Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т.е. ако при нормалното стечение на обстоятел­ствата би настъпила същата последица. Теорията за адекватната причинна връзка представлява второто сито, през което преминава преценката дали дадено деяние е причина за дадена последица. То не е причина, ако е напълно негодно да предизвика настъпилия резултат — напр. плесница по бузата не е в състояние да причини смъртта на едно лице.
Освен това необходимо е да се има пред вид още едно важно обстоятел­ство. Преди да се осъществи в действителността, вредата като закономер­на, необходима последица от деянието, съществува като реално възможна. Преди да настъпи следствието съществува като вероятност, т.е. съществува в потенциално състояние. Затова от значение са не само действията или бездействията, които превръщат тази реална възможност в действител­ност, т.е. потенциалното състояние в кинетично, или с други думи, деяни­ята, които непосредствено причиняват, но и тези, които създават реалната възможност. Затова при изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възмож­ност за това или я превръщат в действителност. Така напр. при редица дела за трудови злополуки се установява, че бездействия на служители от предприятието могат да създадат ситуация, в която съществува опасност от настъпване на вреди, без обаче да са настъпили конкретни вреди. Реалната възможност или опасност от появата на увреждане може да се дължи на неосигуряване на работниците на технически предпазни средства, на необе-зопасяване на работното място, непроведен инструктаж и прочее. Ако работникът действа в такава обстановка и си причини вреда, неговото деяние е непосредствена причина за нея, защото превръща реалната въз­можност в действителност. Наред с това обаче в причинна връзка с вредите се намира и бездействието на служителя или ръководителя на предприяти­ето, което е причината за създадената реална възможност от увреждане.
Но нека изясним въпроса за причинната връзка при деликтите с няколко решения на бившия Върховен съд.
Решение 1 — р. 1132/1992-1У г.о.- Съдебна практика по ЗЗД, 1999, с. 207:
Електромонтьор получава остра болка по време на пренасяне на елек­тродвигател. След това той не се явява повече на работа. Получава емболия, гангрена на двата си крайника. Следва ампутация. Съдебно-медицинската експертиза посочва в своето заключение, че година преди това пострадали­ят по повод на контузия на крака е имал тромбоза на артериите, хронично съдоартериално заболяване, а острата тромбоза е предизвикала ампутаци­ята. Следователно има травма, но има и съществувало преди това съдово заболяване, което е улеснило възникването на процеса и е влошило прогно­зата на заболяването. Налице е комплексен каузален фактор — от една страна травматично увреждане при изпълнение на трудовия процес, а от друга страна — хронично съдово страдание. Предходното състояние следо­вателно е създало риск, вероятност при претоварване да се стигне до съответния вредоносен резултат. Съдът приема, че и двете условия — заболяването и претоварването са необходими условия за вредата и се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с нея.
Решение 2 — р. 963/1996- ГУг.о. -- сб. Съдебна практика по ЗЗД.
Работничка се прибира от работа и в двора на къщата си е нападната. Целта на нападението е грабеж. Причинена е телесна повреда. Съдът приема, че е налице трудова злополука, която е травматично увреждане, станало през време и във връзка или по повод на извършената работа, т.е. увреждане, което се намира в причинна връзка с трудовата дейност на пострадалия работник и е обусловило временна или трайна загуба на трудоспособността. Тук обаче се поставя въпросът за причинната връзка. Според съда има такава, защото увреждането е станало през времето, когато пострадалата се е връщала от работа. Съдът приема две причини и ангажира отговорността на работодателя по чл. 200 от Кодекса на труда и на прекия причинител на вредите на основание чл. 45 ЗЗД.
Решение 3 — р. 750/1992 -IV г.о. — сб. Съдебна практика по ЗЗД, с. 170.
Поради небрежност на нотариус публично нотариално завещание е обявено след смъртта за нищожно, защото липсвал подпис на един от двамата свидетели, а подписът е необходим за валидността на завещание­то. При валидност на завещанието ищцата би получила дял от наследството — примерно 1/4, или 5000 лв. при оценка на наследството на 20 000 лв. Съдът приема, че небрежността на нотариуса при изпълнение на служебните му задължения, а именно, необезпечаване на втория подпис, е в причинна връзка с имуществената вреда, която понася ищцата.
И при трите примера се приема наличие на причинна връзка не само когато деянието непосредствено причинява вредата, но и когато създава условията, реалната възможност от увреждане и тази реална възможност е превърната в действителност от друга причинна верига. От тук следва да се направи изводът, че когато се изследва причината за дадена вреда, би следвало да не се ограничаваме само с последния елемент от причинния процес, а да го изследваме по-задълбочено, да изследваме цялата причинна верига, която води до съответния отрицателен резултат.
14. СЪПРИЧИНЯВАНЕ НА ВРЕДИ ОТ ПОСТРАДАЛИЯ
14.1. Определение
Съпричиняване на вреди от пострадалия е налице тогава, когато за настъпването на вредата са допринесли най-малко две лица — делинквен-тът и увреденият.
Следователно, предпоставките на съпричиняването са:
Обща каузалност, две причини за вредата, като едната задължително трябва да бъде поставена от делинквента, а другата — от увредения. Общата каузалност е задължителен елемент на съпричиняването. Причинността на поведението на пострадалия няма самостоятелно съществуване, а е обусло­вена от наличието на причинна връзка между деянието на делинквента и вредата.
Не е задължително деянието на делинквента и поведението на постра­далия да се намират в причинна връзка помежду си — те могат да образуват две успоредно съществуващи каузални вериги, всяка от които задължително трябва да завършва с общата вреда. Възможно е обаче деянието на единия да е обусловило деянието на другия, т.е. едното деяние да пред­шества другото и да е условие за неговото реализиране. Следователно, за да се приеме съпричиняване, е без значение в какво съотношение помежду си се намират причините, поставени от делинквента и увредения. Важно е да се отбележи, обаче, че причината, поставена от увредения, трябва да се прояви преди или едновременно с НУ, извършено от делинквента, а не след него.
Пострадалият, който е съпричинил вредата, не носи гражданска отго­ворност. Изобщо неточно е да се говори в този случай за смесена отговор­ност. Съпричиняването не бива да се идентифицира със смесената отговор­ност. Затова не се изисква пострадалият виновно и противоправно да е съдействал за настъпването на вредата, за да се намали обезщетението, дължимо от делинквента. Необходимото условие за това е причинната връзка. Пострадалият съпричинява вредата, тогава, когато е създал реална възможност за настъпване на вредата или е превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Съпричиняване е налице, когато пострадалият е създал специален, превишаващ определените норми риск и този риск се е реализирал посредством извършен от друго лице деликт. Рискът е налице, когато дейността на пострадалия нарушава прав­ни, морални или обичайни правила за поведение, но е възможно този риск да възникне в сферата на пострадалия стихийно, случайно и дори да не се намира под неговия контрол.
Противоправността и вината на пострадалия са възможни, но не задължителни условия за намаляване на обезщетението, дължимо от делин­квента. Съпричиняването от пострадалия само но себе си не е противоправ­но, защото няма забрана за самоувреждане. То обаче може да бъде проти­воправно, само ако нарушава специална охранителна правна норма — примерно неправилно пресичане на улицата, неспазване на нормите за охрана на труда и др.
Поради изложените съображения съпричиняването не е и истинска вина, която винаги предполага противоправност. Затова в известна степен е неточно да се говори за вина на пострадалия.
14.2. По какъв начин се намалява обезщетението?
Съществуват различни схващания по този въпрос — въз основа на степента на обективната каузалност на всяко едно от деянията — на делинквента и на увредения; в зависимост от степента на вината на двете страни на деликтното отношение; по справедливост от съда.
Смятам обаче, че намаляването на обезщетението следва да бъде извършено въз основа на комплексна оценка, включваща следните показа­тели — степен на каузално действие на деянието на пострадалия; степен на неговата обективна вредоносност; тежест на правонарушението, ако деяни­ето на пострадалия е противоправно — степен на неговата вина. Изобщо наличието или отсъствието на противоправността и вината на пострадалия влияе при определяне степента на участие на пострадалия в причиняването на вредата, а от тук и върху намаляването на обезщетението, което му се дължи.
Как следва да се процедира в случаите на съпричиняване?
Първо се определя размерът на вредите и на обезщетението, необходи­мо за неговото покриване. След това се определя степента на приноса на пострадалия в квота или като процент от обезщетението — примерно 1/2 или 50 на сто.
Пример: Убийство, извършено при условията на чл. 118 НК — в състоя­ние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия чрез насилие, тежка обида, противозаконно действие. Съдът приема съпричиняване, а неговата степен се определя съобразно вида, характера, интензитета на провокира­щото деяние — р. 33/1993-1 н.о. — Съдебна практика по ЗЗД, 1999, с. 211.
Пример: Мотоциклетист се движи и вдясно от него е спрял микробус. Пътниците от микробуса са слезли от него и разговарят до него, с гръб към мотоциклетиста. Мотоциклетистът не подава звуков сигнал и е разчитал, че никой от пътниците няма да предприеме пресичане на пътя. В последния момент обаче пострадалият започва да пресича улицата отдясно наляво, мотоциклетистът го удря и той умира. Причинителят на смъртта е виновен, нарушил е правило за движение по пътищата, но и пострадалият е нарушил закона за движение по пътищата, защото не се е огледал при пресичането. Съдът приема намаляване на обезщетението, но приносът не се определя в проценти или квоти, а се намалява по съда по справедливост — р. 86/1984 — ОСНК — Съдебна практика по ЗЗД.
Пример: Наказателночастен характер дело, образувано по тъжба за лека телесна повреда. Съдът освобождава обвинения от наказание, защото по същото време тъжителят, т.е. пострадалият, е причинил също такава телесна повреда — реторсия. При нея съдът признава подсъдимия за виновен, но го освобождава от наказание, като освобождава и пострадалия от наказание. По отношение обаче на гражданския иск за обезщетение на вредите съдът не трябва автоматично да го отхвърля и не може да освобож­дава делинквента от отговорност за НУ, защото все пак е извършено противоправно и виновно деяние. Налице е съпричиняване, което води само до намаляване на обезщетението — р. 255/1992-1 н.о.ВС — Съдебна практика по ЗЗД, с. 172.
14.3. Специални състави на съпричиняване
Член 51, ал. 2 ЗЗД следва да се определи като общ състав на съпри­чиняване, като обща норма. Както вече се посочи, съставът е обективен — не се изисква вина, нито вменяемост на увредения, за да се стигне до намаляване на обезщетението. Затова посоченият член се прилага и ако пострадалият обективно е допринесъл за настъпването на вредата, макар че е бил малолетен или поставен под пълно запрещение и не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъп­ките си.
Специални закони обаче могат да предвиждат други нормативни разрешения на съпричиняването от увредения. Такъв е Кодексът на труда. Според чл. 201, ал. 1 работодателят при смърт или увреждане на здравето на работника или служителя не носи имуществена отговорност, ако постра­далият е причинил умишлено увреждането. Според ал. 2 отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Следователно, при трудова злополука и отговорност за вреди, причинени на работника или служителя, няма да се прилага чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а специалните разпоредби на чл. 201 от Кодекса на труда, които, както виждаме, отричат обективния състав на съпричиняването. Според трудовото право следователно съпри-чиняване има, само когато увреденият е действал виновно и то при тежка степен на вина — груба небрежност. Следователно, пострадалият трябва да е действал виновно. Но какво е тогава вината? Това не е вина спрямо себе си, а виновно нарушаване на правилата за безопасност, на инструкцията за безопасността на труда и взривяване, както е установено в р. 1429/1993-1У г.о. — Съдебна практика на ВС на РБ, 1994 г.
Тук бих искала обаче да отбележа, че работодателят отговаря не по чл. 45
— 54 ЗЗД, а на основанията, посочени в чл. 200 КТ. Неговата имуществена отговорност е много по-широка от деликтната отговорност и тя е безвинов-на. Затова и съставът на съпричиняването при трудова злополука се различава от общия състав на съпричиняването по ЗЗД.