99. ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ ОТ НЕДЕЕСПОСОБНИ

15.1. Поначало ЗЗД не създава общ режим на деликтна отговорност за вреди, причинени от лица, които поради ниска възраст или болест, поради продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не са в състояние да разбират свойството и значението на постъпките си и/или да ги ръководят. В ЗЗД се говори от една страна за неспособни да разбират или да ръководят постъпките си — чл. 47, ал. 1, а от друга страна — за деца, които не са навършили пълнолетие — чл. 48, ал. 1. Уредени са следните два фактически състава на отговорност за вреди, причинени от недееспособни
— малолетни, непълнолетни, лица, поставени под пълно или ограничено запрещение, лица, които, макар и да са дееспособни, не са деликтоспособни, т.е. вменяеми, макар и само към момента на НУ.
15.2. Първият състав по чл. 47 ЗЗД — отговорност за вреди, причинени
от невменяемо лице. Тук законът следователно не визира малолетни и непълнолетни, а изобщо неспособните да разбират или да ръководят постъпките си, като това състояние може да бъде трайно или временно. Важното е обаче то да съществува към момента на извършване на уврежда­щото деяние.
Неспособността може да се дължи на разстройство на психиката, на болест — трайна или временна. Тези лица, които са причинили вреди другиму в това състояние, не носят деликтна отговорност. Изключение прави случаят, когато това състояние е причинено виновно от самите тях. Това е така, защото липсва вина.
Неспособните лица не отговарят за виновно лично противоправно причиняване вреди на друго лице по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Те обаче биха отговаряли в хипотезите, при които вината не е задължително условие на деликтната отговорност.
Вредите, причинени от неспособни лица, не оставят непокрити, непо-правени. За вредите отговорност носи лицето, което е задължено да упражнява надзор върху тях. Става въпрос за задължение, което има правен характер и произтича от закон, административен акт или договор. Това са родителите, настойниците, попечителите, учителите, надзирателите в психиатрични заведения, частни учители или възпитатели.
Отговорността на посочените субекти е лична, тя е отговорност за свои действия или по-точно за бездействия, т.е. за неупражнен надзор. Тя е виновна отговорност на самостоятелно основание — чл. 47, ал. 1 ЗЗД. Законът освобождава тези лица от отговорност, ако те успеят да докажат, че не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите — чл. 47, ал. 2 ЗЗД.
Какво трябва да доказва пострадалият при този вид отговорност?
Първо, че вредите са причинени от определено лице. На пострадалия се прави възражение, че причинителят на вредите е невменяем и следователно не носи деликтна отговорност.
Второ, в такъв случай пострадалият трябва да се обърне към тези лица, които са били задължени да надзирават причинителя и в иска си срещу тях да докаже, че вредите са причинени от невменяем, т.е. от такъв, който не е могъл да разбира и ръководи постъпките си и че ответникът е имал правното задължение да упражнява надзор върху него.
По-нататък ответникът може да прави следните възражения:
Първо, вредите не са причинени точно от лицето, върху което то е длъжно да упражнява надзор.
Второ, лицето, което ги е причинило, е било вменяемо и затова само трябва да носи деликтна отговорност;
Трето, ответникът не е имал правно задължение да го надзирава;
Четвърто, ответникът не е бил в състояние да предотврати настъпване­то на вредите.
При разглежданата отговорност този, който отговаря за действията на неспособния, няма регресен иск срещу него. Това е още един аргумент, че отговорността по чл. 47, ал. 1 е лична отговорност, отговорност за лично деяние (неупражнен надзор), а не за чужди действия.
15.3. Вторият фактически състав на отговорност, когато вредите са при­чинени непосредствено от друго лице, е отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД.
Корените й са в така нар. ноксална отговорност, позната на римското право. Когато роб или подвластен е причинил вреди на друго лице, неговият pater familias или господар е разполагал с две възможности — или да се откаже от делинквента като го предостави в собственост на пострадалия, или да заплати за причинените от него вреди. Без значение е била вината на господаря, защото неговата отговорност е обективна. Постепенно обаче вината започва да играе роля при нея. У нас за първи път разглежданата отговорност е уредена в ЗЗД от 1892 г., а после — в сега действащия ЗЗД.
Кои са мотивите за тази отговорност?
Първо, причинителят на вредите е лице, което в повечето случаи не може само да носи последиците от противоправното си поведение, защото не е било в състояние да разбира или ръководи постъпките си или пък не притежава достатъчно имущество за да плати обезщетение.
Второ, необходимост да бъдат защитени интересите на пострадалия и в случаите, когато е претърпял вреди от едно малолетно дете. Защото все някой трябва да поеме тежестта на тези вреди.
Пример: Лице на 16 години и 10 месеца причинява вреди на пешеходец при управление на моторно превозно средство. Съдът приема, че е разби­рало свойството и значението на деянието и е могло да ръководи постъп­ките си и затова отговаря за вредите, причинени на пострадалия на основа­ние чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Но и родителите му отговарят солидарно с него за обезщетяване на пострадалия поради неупражняване на достатъчен ефек­тивен контрол върху поведението на сина си на основание чл. 48, ал. 1 ЗЗД. - р. 19/1996-Ш н.о. - Съдебна практика по ЗЗД, 1999, с. 193.
15.4. Характерни черти на отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД Отговорността е лична и виновна. Тя е отговорност за свои действия.
Родителите, осиновителите, настойниците отговарят за вреди, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие, ако упражняват по отношение на тях родителски права и децата живеят при тях.
Защо отговорността е лична? Защото родителите и осиновителите трябва да отговарят за това, че лошо са възпитали детето си, че не са изпълнили задължението си да се грижат за отглеждането и възпитанието му. Отговорността им се основава на личната им вина, допусната при упражняване на надзора върху детето, ненавършило пълнолетие. И тъй като отговорността е лична, те нямат регресен иск срещу непосредствения причинител на вредите и отговорността им не може да се изключи, дори да докажат, че не са били в състояние да предотвратят вредите.
Субекти на отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД са родители, осиновители, настойници. Те отговарят не в качеството си на законни представители на малолетните, а като самостоятелни ответници, т.е. на самостоятелно осно­вание.
Но не всеки родител носи тази отговорност. Задължително условие за това е родителят да упражнява родителските права и детето да живее при него. Двете условия трябва да са дадени кумулативно. Въпросът за упраж­няването на родителските права се поставя при развод или фактическа раздяла.
Поначало съдът предоставя при развод или фактическа раздяла упраж­няването на родителските права на един от родителите. Другият родител обаче има възможност да се среща и да прекарва известен период от време заедно с детето. Какво би станало, ако през този период, през който детето пребивава при другия родител, то причини вреди на друго лице? Кой ще носи отговорност по чл. 48, ал. 1 ЗЗД — този, който упражнява родителските права или този, при когото е детето.
Смятам, че в този случай трябва да се направи разграничение — ако детето причинява вреди в резултат на лошо възпитание, зъл характер, формиран при родителя, при когото то постоянно живее и който упражнява родителските права, тогава той би трябвало да отговаря. Но ако вредите се дължат на неупражняване на надзор от страна на родителя, у когото детето временно пребива, смятам, че той следва да понесе отговорността. Изобщо, съдът е длъжен в една такава хипотеза да прави конкретна преценка.
Бабата и дядото обаче не могат да бъдат субекти на отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД, дори детето да живее при тях, защото субекти на отговорността по разглеждания състав са само родителите, осиновителите и настойниците. Отговорността на бабата и дядото евентуално би могла да се ангажира по чл. 47, ал. 2 ЗЗД.
За какво отговарят родителите, осиновителите и настойниците? Те отговарят за собственото си виновно и противоправно деяние, за това, че не са упражнили надзор, че не са възпитали добре детето си. И обратно, те не отговарят, ако бяха изпълнили тези задължения. Законът презумира, че надзорът и възпитанието не са били достатъчни и затова родителите трябва да отговарят. Те могат да се освободят като докажат, че не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите чрез по-добро изпъл­нение на задълженията си.
Предпоставки на отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД:
Първо, детето осъществява обективния състав на НУ, а именно причи­нява противоправно вреди другиму и ако не беше дете, т.е. ако беше вменяемо лице, щеше да отговаря.
Какво трябва да се разбира под дете? Във всички случаи малолетно дете. Смятам, че в тази категория трябва да се включат и непълнолетните, защото те също така не разполагат с пари и имущество, за да могат да изпълнят задължението за обезщетение и вместо тях трябва да се търси отговорност от родителите. Това важи както в случаите, когато непълно­летното е било невменяемо, така и когато е разбирало свойството и значението на постъпките и е могло да ги ръководи.
Второ, трябва да има причинна връзка между вредите и деянието на детето. Няма обаче пряка причинна връзка между деянието на отговорния родител и вредата — очевидно е, че родителят не причинява непосредствено.
Трето, наличие на противоправност. Противоправно е поведението на самото дете, защото с деянието си то причинява вреди другиму. Но противоправно е и поведението на родителя и другите отговорни субекти по чл. 48, ал. I ЗЗД и противоправността при тях се изразява в неизпълнение на задължението за надзор и възпитание на детето. Например родителят не се интересува къде е и с какво се занимава то.
Посочените предпоставки на отговорността трябва да се доказват от пострадалия. Вината обаче се предполага. Родителят носи виновна отго­ворност, но презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД важи и за него. Увреденият се ползва от презумпцията за вина спрямо лицето, което упражнява родителските права и не трябва да доказва виновното поведение на отговорното лице при упражняване на надзора, отглеждането или възпитанието нито причинната връзка между виновното бездействие и вредата. Вината може да се обори и родителят не носи отговорност, ако докаже, че не е нарушил задължението за надзор и възпитание, т.е. ако докаже, че е направил всичко необходимо за да предотврати увреждането, че е положил необходимите усилия и е направил това, което е следвало да направи на негово място, при същите обстоятелства и време един грижлив и старателен родител, за да избегне настъпилата вреда.
И още нещо по въпроса за вината на родителя. Известно е, че вината е психическо отношение на дееца към деянието му. Дали отговорното лице е осъзнавало извършеното, дали е предвиждало неговите последици? В теорията се приема, че родителят не е длъжен да осъзнава, да има точна представа за всички възможни последици от неизпълнението на своето задължение да надзирава и възпитава детето си, защото на практика това е невъзможно. Неговата вина се изразява в това, че той е могъл и е бил длъжен да предвиди, че в резултат на лошото възпитание и недостатъчния надзор детето може да извърши някакво неправомерно деяние. Тук не става въпрос за предвиждане на конкретното вредоносно деяние, а за предвиждане на евентуално неправомерно и вредоносно поведение на детето въобще.
Когато се предяви иск срещу родителите, осиновителите и настойници­те какви възражения могат те да направят и как могат да се освободят от отговорност?
Най-напред те могат да възразят и да докажат, че причинителят на вредите е навършил 18 години по време на НУ, т.е. че деликтът е извършен от пълнолетно лице и от него следва да се търси отговорност на основание чл. 45 ЗЗД. Родителят обаче не може да се освободи от отговорност като докаже, че детето му е разбирало свойството и значението на извършеното и е могло да ръководи постъпките си, защото родителят отговаря за вредите, причинени от децата си, независимо от това, дали те са деликто-способни или не.
Освен това ответникът може да докаже, че деянието на детето не е било противоправно — примерно е съставлявало неизбежна отбрана или че вредите не са причинени от неговото дете, а от друго лице или друга причина.
И най-после, ответникът може да докаже, че е изпълнил задължението си по надзираване и възпитание на детето и е направил всичко възможно, за да предотврати вредите.
Ако все пак родителят бъде осъден да плати на увреденото лице, след като изпълни към него задължението си, той няма право на регрес срещу детето си, защото е носител на лична отговорност — изрично в този смисъл е и ППВС 7 от 1959 г. - т. 3 и 4.
15.5. Тенденции в развитието на отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД
Вината все повече отстъпва на заден план и не е необходимо условие за отговорността. Отговорността на родителя все повече се превръща в гаранционна отговорност, чиято цел е да се осигури обезщетение на пострадалия, а не толкова да се санкционира небрежния родител. Затова тенденцията е преминаване от виновна към обективна отговорност. Някои автори дори я определят като обезпечителна отгтоворност, отговорност за чужди действия, чието основание е произходът и упражняването на роди­телските права, както и съвместното живеене на родителя с детето.