100. ОТГОВОРНОСТ НА ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ НА РАБОТА ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ ОТ ИЗПЪЛНИТЕЛЯ

16.1. Определение — отговорност на лицето, което е възложило някаква работа на друго лице за вредите, причинени от последното при или по повод на изпълнението на тази работа.
Правната й уредба е в чл. 49 ЗЗД. Произходът й е в римското право, където наред с отговорността за вреди, причинени от вещи, са били познати и така нар. ноксални искове — отговорност за деликт, извършен от роб или подвластен. Господарят е имал власт над личността на деликвента. Тези искове са се означавали като асИоп похаНз — иск на увредения срещу господаря на роба. Господарят е има възможност за избор — или да заплати глоба за извършеното НУ, или да изостави роба. Това е бил така нар. похае <3а(:ю или похае йейШо. В късното римско право обаче отговорността на роба е ставала все по-самостоятелна.
В английското право отговорността на възложителя на работа е винов­на — преценява се дали господарят е бил длъжен при дадените обстоятел­ства да надзирава лицето, което извършва работата, дали е инструктирал примерно водача на МПС да не взема други лица за превоз в МПС. Ако той не е изпълнил тези задължения, би следвало да носи отговорност за НУ. Съдът в Англия отказва да признае работодателя за отговорен, само ако изпълнителят на възложената работа е излязъл извън рамките на служебни­те си задължения и тогава е увредил друго лице. Работодателят според английското право обаче отговаря, ако работникът е присвоил имущество на трето лице в своя полза при изпълнение на възложената му работа. Приема се, че собственикът на гората е отговорен за убийството от неговия лесничей на човек или животно по време на неговата обичайна обиколка.
Отговорността на възложителя не е за лично, а за чуждо деяние. Следователно тя предполага едно лице да е причинило с личното си действие или бездействие вреда другиму и да отговаря за нея на основание чл. 45 ЗЗД.
Отговорността е безвиновна. Възложителят на работа не може да се освободи от нея нито ако докаже, че няма вина по отношение на чуждото увреждащо деяние, нито че не е виновен при избора на изпълнителя на работата — така нар. си1ра т еН§епс1о. Достатъчно е при този състав да се докаже, че лицето, което пряко е причинило вреда, е виновно. Нещо повече — бившият Върховен съд приема, че предприятието отговаря в качеството си на възложител на работа и ако не може да се установи кой конкретно от работниците и служителите му е нанесъл щетата.
Отговорността на лицата, които са възложили на друго лице извършва­нето на някаква работа, е отговорност за чужди противоправни и виновни деяния. Режимът на отговорността на възложителя е основан на вината на изпълнителя в смисъл, че трябва да се установи виновното поведение на непосредствения причинител на вредите. Тя има обезпечителен характер и произтича от вината на натовареното с извършването на работата лице. Субектът на отговорността по чл. 49 ЗЗД не може да прави възражение, че няма вина за подбора на изпълнителя на работата. Освен това предприяти­ята отговарят по чл. 49 ЗЗД и когато не може да се установи, кой конкретно от работниците е причинил вредата — ППВС 7/1959 г. — т. 6 и 7.
16.2. Задължителна предпоствка за тази отговорност е възлагането на определена работа. Това може да бъде трудов договор, договор за изработ­ка или договор за поръчка. Договорът може да бъде възмезден или без­възмезден. Необходимо е обаче да съществува някакво облигационно правоотношение между възложителя и изпълнителя на работата, между работодателя и работника. Нещо повече дори — правоотношението може да бъде не само облигационно или трудово, но и административно — например при военнослужещите или служебно — при държавните служи­тели.
Правоотношението във връзка с възлагане на работа може да възникне от правна сделка, трудов договор, граждански договор, административен акт, съдебен акт — примерно присъда, с която едно лице е задължено да работи в затвора или със съдебно решение — по отношение на синдици и управители на наследство.
Кой може да възлага работата? Това може да бъде физическо или юридическо лице. Ако е юридическо лице, лицата, които възлагат работа, могат да имат правомощие да представляват субекта, но може и да нямат, т.е. да не са оторизирани да извършват правни действия от името на юридическото лице. С оглед определяне на понятието за възлагане на работа, обаче, това обстоятелство няма правно значение. За ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД е без значение, дали заповедта за извършване на работата, по време или по повод на която е причинена вреда на трето лице, е правомерна и е издадена от лице, което е имало право да дава нареждане или не.
По-конкретно възлагането на работа следва да отговаря на изисква­нията:
Първо, работата да се извършва в интерес на възложителя;
Второ, работата да е позволена от закона. Ако възложителят натоварва друго лице с извършването на непозволена от закона дейност, той отговаря за вредите, причинени от изпълнителя на друго лице като съизвършител на основание чл. 45, ал. 1 във връзка с чл. 53 ЗЗД;
Трето, без значение е по какъв начин е възложената работата — с частноправен или публичноправен акт. Както вече се отбеляза, тя може да бъде възложена и със съдебно решение, какъвто е случаят при синдика. По чл. 49 ЗЗД обаче отговаря не съдът, а лицата, в чийто интерес синдикът действа. Същото се отнася и при управител на наследство или управител на съсобствена вещ.
Четвърто, възлагането на работата не зависи от това, дали възлагател-ният акт — договор, административен акт, акт на съда е действителен или нищожен.
От изложеното може да се направи извод, че понятието „възлагане на работа" трябва да се тълкува разширително. Достатъчно е да има волеизяв­ление за възлагане, а може и да не бъде спазена определената от закона форма за неговото извършване.
Възлагането на работа може да се извърши от едно или повече лица. Ако работници от две предприятия съвместно извършат определена работа и причинят вреди на трето лице, и двете предприятия отговарят солидарно по чл. 49 ЗЗД.
Ако изпълнителят е възложил от своя страна извършването на цялата или на част от работата на трето лице, то, ако изпълнителят е поел задължението да извърши работата със свои работници, сили и средства, под свой контрол и организация на труда, той носи и отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Отговорност възниква когато работникът е причинил вредите в про­цеса на извършване на възложената му работа. Увреждащите действия следователно съставляват извършване на възложената работа. Според ППВС 9/1966 отговорност по чл. 49 има и когато действията не съставля­ват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея, защото законът допуска вредите да са причинени и по повод на работата. Отговор­ността на възложителя обаче отпада, ако увреждането е резултат на лични отношения между причинителя на вредите и пострадалия или ако работни­кът е използвал предоставената му вещ, за да свърши лична работа в работно време.
Отговорността съществува и ако причинителят е нарушил дадените му указания или правилата за извършване на възложената работа — напр. правилата за техническа безопасност. Така напр. в р. 485/1991-1У г.о. — Съдебна практика по ЗЗД, 199, с. 197 бившият Върховен съд постановява, че неспазването на изискванията за опазване на пчелните семейства от отра­вяне, а именно, несъобщаване за пръскане с препарати на селскостопански­те култури, поражда отговорността на кооперацията като юридическо лице на основание чл. 49 ЗЗД.
16.3. Как се обяснява отговорността по чл. 49 ЗЗД? С обстоятелството, че непосредственият причинител е причинил вреди в процеса на извършва­не на работа в чужд интерес. Този, който извлича полза от дадена работа, е задължен да обезпечи сигурността на третите лица и затова той трябва да поеме отговорността в случай на причинена вреда. Възложителят на рабо­тата отговаря за вината на изпълнителя, защото последният е действал от негово име и е извършвал негова дейност.
16.4. Искът по чл. 49 ЗЗД се предявява съвместно с иска по чл. 45 ЗЗД, за да се елеминира прекия извършител като евентуален свидетел по делото. Но може и поотделно да се предяви иск срещу единия на основание чл. 45 ЗЗД, а срещу другия — на основание чл. 49 ЗЗД. Поначало законът не определя поредността на предявяването на исковете. Ако обаче не се предяви първо иск срещу възложителя на работата, изпълнителят няма да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението и може да възразява за зле воден процес.
Възложителят и изпълнителят отговарят солидарно — това е общопри­ето в практиката и теорията, макар че солидарността произтича от закон или договор, а ЗЗД не я предвижда изрично. Затова по-скоро съм склонна да приема становището на Гоцев, че в този случай е налице неистинска солидарност. Тя съществува тогава, когато едно и също задължение имат две или повече лица, като изпълнението на задължението от едното лице освобождава, т.е. погасява дълга на другото лице и тогава искът може да се предяви и срещу двамата, като в него се посочва, че се иска осъждане на всеки един от тях да заплати независимо един от друг съответното парично обезщетение, а плащането от единия освобождава другия.
Според р. 89/1997 — IV г.о. — ВКС прекият причинител на вредите и възложителят на работата отговарят солидарно спрямо пострадалия за причинените вреди, поради което е допустимо всеки от тях да бъде осъден самостоятелно за причиняването на едни и същи вреди. Може да се предяви иск или само срещу един от тях, или и срещу двамата едновременно. В случаите, когато искът е бил предявен и уважен само срещу прекия причи­нител, пострадалият има правен интерес в друг процес да установи, че солидарно отговорен с него е възложителят на работата, след като докаже, че са налице предпоставките на гаранционната отговорност на възложите­ля на работата.
След като възложителят плати на увредения, той има на основание чл. 54 ЗЗД регресен иск срещу прекия причинител, заедно със законната лихва от деня на плащането.
16.5.Как стои въпросът за вреди, причинени от работник или служител по време на изпълнение на трудовите му задължения? Общите разпоредби на ЗЗД се дерогират от специалната уредба по Кодекса на труда. Работода­телят отговаря за вреди, причинени от трудова злополука или професионал­но заболяване, изразяващи се в настъпване на намалена работоспособност,инвалидност или смърт, независимо дали те са му причинени виновно от органи на работодателя или друг негов работник или служител или не. Нещо повече дори — работодателят отговаря и когато трудовата злополука е причинена от непреодолима сила при или по повод на изпълнение на възложената работа или каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка в предприятието — чл. 200, ал. 1 и 2 от Кодекса на труда.
Когато обаче работникът е причинил вреди на работодателя, той отговаря само ако деянието му е виновно, като формата на вината, за разлика от общия режим по ЗЗД, оказва влияние върху размера на обезще­тението. При умисъл или престъпно НУ се дължи пълно обезщетение на вредата, а при небрежност — възниква ограничена имуществена отговор­ност на работника — до размера на вредата, но не повече от едномесечното трудово възнаграждение — чл. 203 от същия закон.