108. ОБЕЗЩЕТЕНИЕ НА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ

23.1. При увреждане на здравето или на телесната цялост, при намаляване на трудоспособността и при причиняване на смърт, лицата претърпяват болки и страдания- физически и душевни. Раненото лице е принудено да търпи редица неблагоприятни въздействия върху своята телесна цялост с оглед възстановяване на увреденото му здраве - напр. да бъде поставен продължително време на системи, в гипс, да не може да става от леглото.
В категорията на неимуществените вреди причисляваме всичко, което съставлява лишаване на увредения от радостите, които ни предос­тавят човешкото съществуване и човешката дейност. Тук могат да се изброят загубата на удоволствията на живота, страдания, болки, неудоб­ства, досада от бездействието и физическото безсилие, чувството за непълноценност, за нереализиране. В тази група спада и естетическата вреда, която е свързана с телесното увреждане. С други думи, пострада­лият е принуден да понесе отрицателни емоции, лишен е от възможнос­тта да живее пълноценен и щастлив живот, да се радва на живота така, както може да се радва един здрав човек. Затова нашият законодател в чл. 52 ЗЗД е предвидил задължението да се обезщетят така наречените неимуществени вреди. Това са вреди, които нямат стойностно израже­ние, които не могат да се осчетоводят и изчислят точно. Законодателят изхожда от разбирането, че, макар и несъизмерими, тези вреди следва да бъдат възмездени. Макар и да не могат да се определят точно, желателно е пострадалият да получи известна сума, която да замести и да облекчи болките и страданията му.
Въпросът за обезщетението на неимуществените вреди е въпрос на законодателна концепция. За разлика от други законодателства, у нас обаче то е предвидено. Но проблемът дали неимуществените вреди следва да бъдат обезщетявани или не, е преминал през дълго развитие. В ЗЗД от 1892 г. отсъства разпоредба за неимуществените вреди, а практиката на съда е била твърде противоречива.
23.2. Основните въпроси, които са свързани с обезщетяването на неимуществените вреди, са:
А) Кога е причинена неимуществена вреда? Отговорът е, кога­то увреждането е засегнало дълбоко психическата сфера на пострадалия. Деянието на делинквента може да съставлява непосредствено въздей­ствие върху психиката на увредения - напр. последният е изпитал силен страх, смущение, срам, от които му е трудно да се освободи. Но най-чес­то неимуществените вреди идват като резултат от соматични уврежда­ния - увреждания на тялото, на материята, които рефлектират върху психическия и преди всичко емоционалния свят на увредения.
Не се изисква обаче пострадалият да е изживял тези вреди с ясно съзнание и да ги е осмислил. Обезщетение за неимуществени вреди се присъжда и тогава, когато пострадалият не може да чувства повече никаква болка - напр. болките му се потискат със силни обезболяващи лекарства или има настъпили промени в съзнанието му, поради което не може да преживява повече отрицателните си емоции.
Б) Кои са оправомощените лица? Това са лицата, чието здраве или телесна цялост са били увредени и в резултат на това са претърпели болки и страдания.
Ако е причинена смърт, възниква въпросът, могат ли наследниците да претендират обезщетение на неимуществени вреди. Отговорът е, че те имат право на обезщетение на неимуществени вреди, ако поради род­ствени или близки отношения с починалия действително са претърпели душевни болки и страдания. Спорен е обаче въпросът, по какъв начин следва да се определи кръгът на оправомощените лица. Дали съдът го определя по справедливост, както по справедливост определя и размера на обезщетението или следва да се прилагат други критерии. Според ППВС 4/1961 при смърт съдът определя кръга на легитимираните лица по справедливост, а това са съпругът, низходящите и възходящите, като този кръг може да бъде увеличен, т.е. не бива да се лимитира кръга на оправомощените лица предварително, а във всеки конкретен случай следва да се преценява. Затова право на обезщетение следва да се признае още и на неосиновените, но отглеждани от починалия деца, на лица, които са се намирали във фактическо съжителство с починалия, на братя и сестри, независимо че в конкретния случай те не наследяват. След като законът не предвижда никакви ограничения, се смята, че трябва да важи принципът, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са реално причинени. Въпросът за кръга на оправомощените лица следователно зависи от фактическите отношения, които са съществува­ли между починалия и този, който ги е претърпял, от фактическите отношения преди НУ, а не от правните връзки. Поради тази причина съдът приема, че лице, което се намира в родствени връзки, може да бъде лишено от обезщетение на неимуществени вреди, ако фактическите му отношения с починалия са били приживе на него лоши. Така в р. 131/ 1995- III- н.о. - Съдебна практика по ЗЗД, с. 181 се изтъква, че ищецът е от кръга на лицата, които потенциално могат да претендират обезще­тение на неимуществени вреди, защото е син на пострадалия. Но той не ги е претърпял, защото е изоставил пострадалия и го е изгонил от къщи.
Обезщетение на неимуществени вреди се дължи и на дете, което е толкова малко към момента на смъртта на родителя си, че не разбира значението на загубата му, не защото то претърпява болки и страдания, а защото то ще израсне и тогава ще почувства болката от загубата на родителя си, защото ще бъде цял живот лишено от бащинска или майчин­ска ласка и подкрепа.
В чуждестранната съдебна практика кръгът на оправомощените лица не се ограничава само в случаите на причинена смърт, а и при всеки вид увреждане на здравето. В частност се признават така нарече­ните шокови вреди. Те възникват тогава, когато примерно майка вижда и преживява увреждането на детето си, баща получава инфаркт след като научава за увреждането на детето си или бременна абортира в резултат на преживения шок поради непозволено увреждане на свой близък. Става въпрос за трети лица, които не са непосредствено засегна­ти от деликта, но на практика претърпяват болки и страдания в резултат на деликта. Макар немската съдебна практика да е отричала преди един век тяхното обезщетяване, сега безспорно се уважава искът за тяхното обезщетяване. Същото разрешение е възприето и в други държави -Швейцария, Франция, Австрия, Италия. Този вид вреди се определят като увреждане на здравето в резултат на непозволеното увреждане. Става въпрос за самостоятелно увреждане на здравето и за наличието на причинна връзка.
В) Проблемът за момента на определяне на неимуществените вреди и на размера на тяхното обезщетение. Приема се, че те са продължително, трайно състояние и техният размер следва да се опреде­ли към момента на постановяване на влязло в сила съдебно решение, а не към момента на НУ. Следователно, при определяне размера на обезщетението следва да се вземе пред вид инфлационният индекс. Това положение е особено актуално, ако искът за обезщетение на пострадалия е предявен в наказателния процес, а той се проточи дълго, както в случая с р. 271 от 1992 г. - Съдебна практика по ЗЗД, с. 190 - първоначално съдът е присъдил обезщетение в размер на 600 лв. -в края на 1987 г., а бившият Върховен съд се произнася окончателно през септември 1992 г. и присъж­да обезщетение в размер на 6 000 лв. поради настъпилата голяма инфлация. Изрично се подчертава в съдебната практика, че размерът на обезщетението на неимуществени вреди се определя към момента на постановяване на съдебното решение, като се вземат пред вид всички обстоятелства - действителните болки и страдания на пострадалия и без да се включват дължимите лихви - р. 271/1992-Ш н.о. - Съдебна практика по ЗЗД, с. 190.
При оценяването на неимуществените вреди е възможно да се използват два метода - обективен и субективен. Според първия всяко качество на човека има определена обективна стойност, независимо от изявата му и се изразява в специфична парична стойност. Според субективния вредите се оценяват според конкретната жертва, претърпя­ла вредата.
23.3. Правото на обезщетение на неимуществени вреди е лично право и затова не се наследява. Но ако приживе пострадалият е предя­вил иск за обезщетение на неимуществени вреди, процесът може да се продължи от неговите наследници. Ако обаче приживе не е го е предявил, наследниците могат да претендират обезщетение само на собствените си болки и страдания, а не и на тези на непосредствено увредения.
Изложеното следва от положението, че личните права не са част от наследството и се погасяват със смъртта на носителя си. Тази класическа концепция обаче подлежи на критика. В по-новата литература и съдеб­на практика на държавите-членки на ЕС по деликтно право се приема, че ако в патримониума на починалия приживе е възникнало право на иск за обезщетение на неимуществени вреди, то преминава върху наследниците. Претенциите за обезщетяване на неимуществени вреди са прехвърлими, могат да се залагат и да се наследяват, без да е не­обходимо преди това те да са били предмет на предявен иск или да са признати в съдебно решение или присъда. Това изрично е уредено в чл. 1610 от Гражданския кодекс на Квебек. В същото време се правят две уточнения. Първо, доколкото смъртта слага край на съществуването на едно лице, не може да говори за щета роз1; тог1ет, т.е. не може да се претендира обезщетение за загуба на човешки живот, съкращаване на живота или загуби на бъдещо възнаграждение. Освен това страданието изпитано преди настъпването на смъртта, както и страхът от наближа­ващия край трябва действително да са били изпитани от жертвата на непозволеното увреждане, за да могат да се прехвърлят като щети на наследниците. Жертва, която не е осъзнала страданията си, защото смъртта й е настъпила моментално, не може да прехвърли по пътя на наследяването правото на иск върху наследниците. С други думи, ако приживе увреденият е претърпял болки и страдания и в негова полза е възникнало право на иск за неимуществени вреди, по пътя на наследя­ването това право преминава върху наследниците по закон и те могат да предявят иск за обезщетение на вредите, в случай че той не е бил пре­дявен приживе от увредения.

24. ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ ПРИ НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ
Срокът за погасяване на вземанията от НУ е 5 години — чл. 110 ЗЗД. Това важи и за вземанията срещу държавата. Срокът е 3-годишен само за лихвите върху вземането от НУ - чл. 111, б. В ЗЗД. Когато обаче вземането е установедо с влязло в сила решение или присъда, срокът за новата давност е 5 години, включително и за присъдените лихви - чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Началото на погасителната давност е момента на изискуемостта на вземането, а това е денят на извършване на НУ, ако деецът е известен, а ако не е известен - денят на неговото откриване - чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Освен това причинителят на НУ и лицата, които отговарят за неговите действия въз основа на чл. 49 ЗЗД, както и лицата, отговорни по силата на чл. 50 ЗЗД, се смятат в забава и без покана - чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Когато деецът не е известен, но е известно лицето, което носи гаранционната отговорност по чл. 49 ЗЗД, срокът на давността срещу него започва да тече от деня на НУ - примерно, вредата е причинена от неизвестен работник в едно известно предприятие.
Спорни са обаче някои въпроси за началото на давността и това наложи бившият Върховен съд в ППВС 2/1981 г. да вземе отношение по тях.
Когато в резултат на НУ е причинена болест, давността за вземането от НУ започва да тече от нейното проявяване и установяване, а не от момента на НУ. Ако се е влошило здравословното състояние на постра­далия след НУ, се дължи ново обезщетение и вземането за обезщетението в резултат на влошаването е изискуемо от момента на влошаването. От този момент започва да тече и погасителната давност за новото, допъл­нителното обезщетение - също и решение на ВКС, цитирано в „Търговско право", 2000, № 6, р. на ВКС 1387/9.11.2000 по гр. д. 781/2000-У г.о. -Съдебна практика на ВКС. ГК. 2000, с. 341.