19. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПРЕСТАЦИИТЕ

1.Когато трябва да се решава един правен спор, най-напред трябва да се установи дали е възникнало облигационното отношение между ищеца и ответника, а след това — да се установи неговото съдържание, т.е. да се види за какво са се обвързали страните — какво дължи едната страна и какво — другата. Едва след като се изясни картината на правната връзка — нейното съществуване, страни и съдържание, се преценява, дали фактическото поведение на ищеца и ответника съответстват на правно дължимото, т.е. дали се е развило законосъобразно правоотношението или е налице дого­ворно нарушение.
2. Как се определя съдържанието на престациите и съответно на договора?
Поначало в облигационното право страните по договора сами опреде­лят съдържанието на своето правоотношение, т.е. правата и задълженията, които поемат.
Не винаги обаче партньорите са в състояние сами да регламентират всички въпроси. Най-често на практика те се задоволяват със съгласие по най-важните пунктове — като вид и размер на престациите, време и място на изпълнението, някои допълнителни задължения. Освен това те се надя­ват, че по-нататъшни споразумения не биха били необходими, защото няма да настъпят пречки и усложнения в техните правоотношения.
3. Какъв е алгоритъмът за определяне на съдържанието на преста­циите?
А) Трябва да се вземат предвид императивните правни норми. Страните могат изрично да възпроизведат в договора си импера­тивните норми, но това не е задължително, защото и без това възпроизвеж­дане, Ш8 со§епз нормира договорното съдържание — напр. тарифа за цените.
Тук трябва да се има още предвид, че при определен вид правоотноше­ния — недоговорните, съдържанието се определя само с Ихмперативни правни норми, т.е. от самия закон.
Императивните правни норми могат да се намират както в закони, така и в подзаконови нормативни актове.
Възможно е в определени случаи някои от елементите на договора да се определят от индивидуален административен акт — примерно, при наем на имот, който е държавна или общинска собственост.
Б) Следва съгласуваната воля на страните по договора, т.е. това, по което те са постигнали съгласие. Тази воля трябва да бъде изразена недвусмислено, изрично, ясно и безпротиворечиво. Всъщност най-трудно се установява какво страните са искали и какво са съгласували. Всичко е обаче въпрос на тълкуване на волята. Според чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Следователно, и при тълкуването на договорите, подобно на тълкуването на нормативните актове, се използват способите на буквалното, систематичното и телеоло-гическото тълкуване. Добросъвестност по смисъла на чл. 20 ЗЗД означава, че кредиторът е длъжен да изисква престацията такава, каквато тя се определя от добрите нрави и обичаите в практиката.
В)- За неуредените от императивните норми и от договора въпроси се прилагат диспозитивните норми на закона –ius dispositvum.
Всъщност те намират приложение тогава, когато страните не са опре­делили нещо особено, различно или ако не са уредили изчерпателно всички въпроси. В някои случаи те несъзнателно пропускат да уредят отделни пунктове от договора, а в други случаи те съзнателно се оставят законът да ги урежда. По този начин законът изпълнява своята регулираща функция.
Г) Съдържанието на престациите може да се определи още от съда, от трето лице, от административен орган.
Когато се разглежда определянето на престациите, трябва да се види още една страна на този въпрос, а именно, не само как, но и кой определя престациите, т.е. съдържанието на договора.
Страните определят вида и размера на престациите при сключване на договора. Възможно е обаче те да не ги определят или да не ги определят напълно. Тогава страните могат да приемат, че при липса на изрична уговорка ще важи съществуващата тарифа, обичайната цена или обичайни­те условия. В някои случаи законът предписва, че когато размерът на възнаграждението не е определен, ще се дължи обичайното възнагражде­ние. Освен това страните могат да уговорят, че възнаграждението ще се определи само от едната страна или от трето лице.
Когато определянето на престацията трябва да стане от страна по договора, тя има право да определи едностранно съдържанието на догово­ра. В този случай страната разполага с преобразуващо право, а другата страна е длъжна да търпи промяната в правната си сфера, настъпила вследствие упражняването на това право. Законът поставя обаче определе­ни ограничения — ако страна не упражни правото си в срока по договора, правото й отпада и то преминава върху другата страна — чл.131, ал. 1 ЗЗД. Освен това нейното право да определи престацията не е безгранично, тъй като страната трябва все пак да изхожда от това, което е обичайно, нормално, допустимо при подобни условия.
Определянето на престацията от страната по договора става с едно­странна сделка, адресирана до другата страна и нуждаеща се от приемане. Тя има конститутивно действие и представлява упражняване на потеста-тивно право. Не е необходимо да се извършва в определена форма, дори законът да предписва форма за договора. След като вече е определила престацията, страната не може повече да я променя или оттегля, т.е. тя е обвързана от направеното вече волеизявление.
Страните по договора могат да уговорят трето лице да определи престацията. В този случай третото лице действа като арбитър и това, което определя третото лице, е задължително за двете страни по договора. Според мене, обаче, няма пречка, ако и двете страни не са доволни и съгласни с определеното от третото лице, да се споразумеят за друг вид престация. Налице в този случай е изменение на договора по взаимно съгласие.
Третото лице прави волеизявление, което трябва да се приеме и от двете страни по договора. Третото лице не е страна по договора и затова не може да се иска унищожаване на договора поради порок в неговото волеизявле­ние.
Престацията може да бъде определена и от съда в случаите на чл. 131, ал. 3 ЗЗД.
И накрая, съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за международния търговски арбитраж, спорове за попълване празноти в договора или приспособяване­то му към нововъзникнали обстоятелства, могат да се решават от междуна­родния търговски арбитраж, ако местожителството или седалището на поне една от страните е в Република България.
Независимо по какъв начин ще се определи престацията, законът изисква при сключването на договора тя да бъде определена. При пълна неопределеност на престацията, договорът е нищожен поради липса на предмет. Ако обаче е налице неопределеност само по отношение на някои от елементите от съдържанието на престацията, празнотите могат да се попълнят по пътя на тълкуване на волята на страните.