34. ОБЕКТИВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО

1. ПЪРВОНАЧАЛНА ОБЕКТИВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ — изпълнението на задъжението е обективно невъзможно още в момента на сключване на договора. Тогава договорът е нищожен поради липса на предмет — чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Нищожността настъпва по право. Без значение е дали страните са знаели за наличието на обективната първоначална невъзможност. Без значение е вината на страните. Меродавно е само обстоятелството, че невъзможността съществува към момента на сключването на догово­ра, а не към момента на неговото изпълнение. Примерно, дава се под наем една вече погинала вещ.
2. Какво става обаче, ако се касае за частична невъзможност? Според чл. 89 ЗЗД, изречение второ, ако невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение. Според днес господстващото мнение частичната невъзможност съществува само при делимите задължения.
3. Който при сключването на договора е знаел или е бил длъжен да знае за невъзможността, отговаря спрямо другата страна за обезщетението на вредите. Това са вредите от невъзникването на действителното договорно отношение, а не от неизпълнението. Затова в теорията в този случай се говори за така нар. обезщетение на негативния интерес на кредитора — интереса от доверието на едната страна в другата страна, че е сключила договора, т.е. вредата, която едната страна претърпява поради това, че се е доверила на договора, който се е оказал невалиден.
4. При първоначалната невъзможност за изпълнение само обективната, но не и субективната невъзможност води до нищожност на договора. При субективната невъзможност — само длъжникът не може да изпълни първоначално задължението, договорът е действителен, а не нищожен. Примерно, един бояджия се обвързва да нарисува портрета на едно лице. Или врачка се задължава да излекува от спин едно лице.
ПОСЛЕДВАЩА ОБЕКТИВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО
1. Когато след сключването на договора се постави въпросът дали изпълнението на задължението е възможно или не, първото нещо, което трябва да се провери, е дали тази невъзможност за изпълнение няма временен характер, т.е. не се дължи на временни пречки, които впоследствие ще бъдат отстранени или ще отпаднат. Примерно, художникът се е разбо­лял, но още не е умрял. Или е избухнала стачка сред работниците на превозвача, но се очаква тази стачка някога да бъде прекратена.
При временен характер на обективната невъзможност длъжникът про­дължава да е обвързан със задължението и кредиторът трябва да чака, докато изпълнението на задължението стане възможно. Но и тук трябва да се подхожда конкретно. Понякога временните пречки продължават толкова дълго, че правят безсмислено изпълнението поради отпадане на интереса на кредитора. Има престации, които трябва да бъдат изпълнени в определен период от време — иначе те не могат да постигнат своята цел.
Но и при другите договори е необходимо да се изхожда от един разумен период от време, през който кредиторът може да чака изпълнението. Кредиторът не може да бъде принуден да чака извънредно дълго. Затова се казва, че кредиторът чака през така нар. престационен срок — периодът от време с начална и крайна дата, през който кредиторът все още има интерес от изпълнението. След изтичането обаче на престационния срок, т.е. на срока на една толерантност, временната невъзможност се циментира и трансформира в окончателна невъзможност.
Невъзможността за изпълнение трябва да бъде обективна, т.е. да не зависи от фактори, за които длъжникът отговаря. Няма обективна невъзможност, ако задължението може да се изпълни поначало, но не може да се изпълни само от длъжника. Или с други думи, субективната невъзможност не е обективна невъзможност, освен при личните незаместими престации.
Невъзможност има тогава, когато пред дължимата престация стои една трайна продължителна пречка — напр. предметът на една индивидуално определена престация е унищожен или не може да се поправи. При времен­на невъзможност е налице само забава — напр. ограничена във времето забрана за внос или износ.
От невъзможността трябва да се различава случаят, когато поначало престацията е още възможна, но не може да се реализира от длъжника поради неблагоприятно променени след сключването на договора обстоя­телства. Тогава може да се говори за стопанска непоносимост — например поради спиране на производството изработването на вещта, предмет на договора, би струвало на длъжника твърде големи разноски, или ако осъществяването на престацията би създало опасност за здравето на длъжника.
На стопанска непоносимост длъжникът може да се позове само тогава, когато той не я е причинил виновно и не е могъл да я предвиди при сключването на договора. Не е такъв обаче случаят, ако длъжникът е прехвърлил дължимата от него вещ на трето лице и нейното обратно купуване би му струвало много.
Освен фактическа невъзможност, може да има и последваща правна невъзможност — ако дължимата престация бъде забранена след сключва­нето на договора — напр. не може да се придобие от кредитора поради императивна законова забрана. Напр. забрана за продажба на определено лекарство или храна.
Освен наличие на невъзможност за изпълнение е необходимо тя да се дължи на причини, които не могат да се вменят във вина на длъжника. Едва тогава може да се говори за невиновна или обективна невъзможност за изпълнение — чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Става въпрос за невъзможност, причинена от действието на случайно събитие.
2. Какви са правните последици при такава невиновна или обективна невъзможност?
Според чл. 81, ал. 1 ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнение се дължи на причини, които не могат да му се вменят във вина. Длъжникът се освобождава от задължението си и кредиторът не може да му търси отговорност за това. Примерно, ако продавачът трябва да предаде индивидуално определена вещ, а тя погине след сключването на договора, той се освобождава от задължението си да я предаде. Купувачът няма да може да я получи и изисква, макар вече да е платил цената.
„Не отговаря" означава, че длъжникът не носи договорна отговорност, т.е. кредиторът няма да може да претендира обезщетение на вредите, причинени от невъзможността за изпълнение. Длъжникът обаче дължи на кредитора заместващата облага — напр. деликтното или застрахователно­то обезщетение, както и всичко, което постъпва в имуществото на длъжника на мястото на станалата невъзможна престация. Това обаче не е обезщете­ние на вредите на кредитора, а сурогат на невъзможното изпълнение.
Изключения от правилото, че при обективната невъзможност длъжни­кът се освобождава от задължението си:
А) При паричните престации — това е недопустимо — чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Не може да се говори при тях за обективна или субективна невъзможност, защото парите не погиват.
Б) При родово определените престации. Подобно на казаното по-горе, и тук важи същото правило — родът не погива и длъжникът следва да престира други единици или количества от същия род. Изключение прави случаят, когато родът е органичен — напр. предмети от определен род, които обаче се съхраняват в даден склад и всичките предмети в този склад бъдат унищожени.
В) При заместваща облага — застрахователно, делик-тно или друго обезщетение, което трето лице е престирало или трябва да престира на мястото на дължимата престация. Но в такъв случай и креди­торът е длъжен да изпълни насрещното си задължение.
Г) Ако невъзможността за изпълнение е настъпила след като кредито­рът се е снабдил с влязло в сила решение преди това. Примерно, длъжникът е осъден да извърши определена работа, но след като е постановено срещу него влязло в сила решение той претърпява злополука и загубва ръката си, поради което не е в състояние да изпълни.
Д) Невъзможността за изпълнение настъпва след като длъжникът е изпаднал в забава — чл. 85 ЗЗД. Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение, дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това той не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение — напр. земетресение е засегнало както къщата на длъжника, в която се е намирала вещта, която е бил длъжен да предаде на кредитора, така и къщата на кредитора, която също е напълно разрушена и вещта щеше да погине и ако му беше предадена.
3. Когато се касае за обективна невъзможност, засягаща едната престация при двустранен договор, се проявява особеност, дължаща се на това, че при двустранните договори и двете страни имат една спрямо друга задължения. Особеното тук е че и кредиторът дължи. Ако длъжникът се освободи от задължението си, загубва ли той своето вземане срещу креди­тора си? Отговорът следва от чл. 89 ЗЗД — при двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълне­ние, договорът се разваля по право, т.е. автоматично, без волеизявление на страните. Развалянето обаче има обратно действие и се погасяват правата и задълженията и на двете страни, все едно че не е бил сключен договорът. Следователно, погасява се не само задължението, но и вземането на длъжника към кредитора му,
Ако изпълнението на престацията е станало само частично невъзмож­но, се поставя въпросът, дали длъжникът не може да изпълни с останалата част от нея и дали кредиторът има интерес от частичното изпълнение. Затова при частична невъзможност договорът не се разваля по право, а само по съдебен ред. Съдът преценява, дали кредиторът има достатъчен интерес от частичното изпълнение и може да постанови намаляване на задължението до възможната част или да развали изцяло договора, ако прецени, че кредиторът няма интерес от частично изпълнение.
Затова при частична невъзможност съдът трябва да се сезира. Страна­та, чиято престация е станала невъзможна трябва да доказва невъзможната част, частичната невъзможност и това, че тя се дължи на обективни причини.
4. По-горе изтъкнах, че при обективна невъзможност за изпълнение неблагоприятните последици от невъзможността се подчиняват на прави­лата за риска, по-точно на правилата за разпределение на риска. Какви са тези правила?
При едностранните договори се казва, че рискът, т.е. неблагоприятните последици се носят от кредитора, защото длъжникът се освобождава от задължението и следователно кредиторът няма да получи дължимата имуществена облага. Но да не забравяме, че договорът е едностранен и кредиторът не е предоставил нищо насреща. Примерно, договор за дарение — дарителят не може да предаде вещта, защото тя е погинала и дареният няма да я получи. Всъщност той нищо не губи, тъй като имуществото му не се намалява от това. Смятам, че длъжникът носи риска, защото той хем намалява имуществото си, хем не постига целта на дарението.
При двустранните договори рискът се носи от длъжника, защото неговата престация е станала невъзможна. Той се освобождава от задължението, но няма да получи и насрещната престация на кредитора, защото и кредиторът се е освободил съответно от своето задължение. Това правило се нарича casum sentit debitor.
Как обаче това правило, което следва от чл. 89 ЗЗД, се съвместява с чл. 186а ЗЗД? Според чл. 186а ЗЗД рискът от случайното погиване или повреждане на родово определени стоки преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена или предадена. Следователно, ако родово определените вещи бъдат индивидуализирани преди фактичес­кото им предаване на купувача и погинат от случайно събитие преди да бъдат предадени, е налице обективна невъзможност на продавача да преда­де стоката.По силата на чл. 89 ЗЗД договорът се разваля по право, с обратна сила, т.е. продавачът си остава собственик на стоката и трябва да понесе риска.
Това положение обаче противоречи на чл. 186а ЗЗД, според който рискът е преминал в момента на индивидуализацията на стоката, поради което той се носи от купувача, който е длъжен да плати цената. Може да се каже, че чл. 186а ЗЗД е специална норма, отнася се само до покупко-продажбата и дерогира общата норма на чл. 89 ЗЗД. Това означава, че договорът за покупко-продажба не се разваля по право при обективна невъзможност да се изпълни задължение за предаване на индивидуално определена вещ.