3.1. За разлика от сурогационния иск, който се предявява, когато длъжникът бездейства, отменителният иск, наречен още Павлов иск — ас1юп РаиНапа, предполага активни действия на длъжника, насочени към намаляване на неговото имущество. В ущърб на кредиторите си той намалява имуществото, което предствалвяа общото обезпечение на вземанията на неговите кредитори. И както срещу бездействието на длъжника, така и срещу неговото активно поведение законът признава на кредитора правно-защитно средство. Такъв е искът по чл. 135 ЗЗД. Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда. Защитното средство, което законът признава на кредитора, е искът да се обяви недействителността на действия, с които длъжникът го уврежда.
Кой има право да предяви такъв иск, т.е. коя е активно легитимираната страна по иска? Отговорът е кредиторът — обезпечен или хирографарен, независимо от вида на вземането — парично или непарично, включително и вземане от предварителен договор. Без значение е дали вземането е установено със съдебно решение, дали кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист или не. Необходимо е обаче увреждащото действие да е извършено след като е възникнало вземането на кредитора.
Кредиторът трябва да доказва активната си легитимация, т.е. качеството на кредитор, както и обстоятелството, че вземането му е възникнало преди длъжникът да извърши увреждащото действие. По изключение действието може да е извършено преди възникването на вземането, ако то е било насочено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора —чл. 135, ал. 3 ЗЗД.. Кредиторът обаче трябва да доказва намерението на страните да го увредят. Според ВКС — р. 825/2000— II г.о. — Пазар и право, 1/2001, с. 28-29, недобросъвестността по правило не се предполага, освен в хипотезата на чл. 135, ал. 2. Затова в хипотезата на чл. 135, ал. 3 тя трябва да се доказва от ищеца. Увреждащото предназначение на действието трябва да се докаже от ищеца, като за доказването той разполага с всички доказателствени средства. Съдът трябва да изгради убеждението си върху цялостното поведение на договарящите преди сключването на сделката. Трябва да се докаже, че и третото лице е действало с намерението за увреждане.
Искът се предявява срещу длъжника на кредитора, т.е. той е пасивно легитимиран по него.
3.2 Предмет на иска са действия, с които длъжникът уврежда кредитора. Това могат да бъдат договори — възмездни или безвъзмездни, едностранни сделки — примерно отказ от наследство, отказ от давност, отказ от право на собственост. Предмет на отменителния иск могат да бъдат по-нататък изпълнителни действия. Следователно, всички действия с имуществен характер с изключение на действия с неимуществен характер и действия, чието упражняване зависи от личната преценка на длъжника, както и несеквестируемите права — аргумент от чл. 134, ал. 1 ЗЗД.
При какви предпоставки възниква правото да се предяви отменител-ният иск?
Първо, трябва да е налице увреждащо кредитора действие. Увреждането представлява намаляване на платежеспособността на длъжника, която може да се изрази в увеличаване на пасива или намаляване на актива му. Увреждането може да представлява още и затрудненото удовлетворяване на кредитора — напр. чрез превръщане на вещи в пари или чрез изтегляне на влогове. В случая имуществото на длъжника реално не се намалява, но чрез трансформацията се затруднява удовлетворяването на кредиторите.
Разпореждащото действие на длъжника с неговото имущество може да бъде признато за недействително спрямо кредитора и ако то го уврежда и преди длъжникът да е осъден да изпълни задължението си. Не е необходимо да има влязло в сила осъдително решение на кредитора срещу длъжника, за да се приеме, че трябва да се предяви Павловият иск — р. 422/2000— V г.о. — ВКС — Пазар и право 8/2000, с. 28.
Второ, знание за увреждането. При извършването на действието длъжникът трябва да е знаел за увреждането. Не само знанието на длъжника е релевантно, но и това на третото лице, с което длъжникът е договарял. То също така трябва да е знаело за увреждането. Следователно, когато длъжникът е сключил двустранен договор, се налага да се защити и интересът на другата страна. Затова, ако договорът е възмезден, е необходимо другата страна също да е знаела, че договорът се сключва за да увреди кредитора. При едностранните договори и при безвъзмездните договори е достатъчно само знанието на длъжника — напр. при договора за дарение не е необходимо да се доказва, че и дареният е знаел за увреждащия кредитора договор.
Кой трябва да доказва знанието? За да бъде облегчен кредиторът в един такъв процес, той трябва да докаже само увреждането, а знанието се предполага, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника — чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Оборимата презумпция за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага не само по отношение на физически, но и на юридически лица, ако техните законни представители — примерно управители, отговарят на изискванията на закона — примерно са братя, сестри, деца и прочее на длъжника. Знанието се преценява с оглед на представителя, който в качеството си на физическо лице изразява правно валидната воля на юридическото лице — р. 120/2000 — V г.о. ВКС —
Собственост и право, 8/2000, с.60. Във всички други случаи обаче знанието не се предполага и кредиторът трябва да го доказва.
3.3. По своя характер искът по чл. 135 ЗЗД е конститутивен и с него се цели да се постигне обявяването на определени действия за относително нищожни спрямо ищеца. Следователно, това е иск за относителна недействителност на вече извършени действия, за обявяването им за недействителни по отношение на кредитора — ищец. Договорът, който длъжникът е сключил с третото лице, остава действителен в отношенията между двамата. Този договор е действителен и по отношение на другите кредитори и относителната недействителност не важи спрямо тях.
Ако трети лица са придобили права от длъжника, тези права не се засягат след обявяването недействителността на договорите, при положение обаче, че третите лица са били добросъвестни и са придобили правата на възмездно основание преди вписването на исковата молба за обявяване на недействителността. Не запазват придобитите права обаче третите лица, които са били недобросъвестни, т.е. които са знаели, че с действията си длъжникът уврежда кредиторите. В този случай третите лица имат спрямо длъжника право да искат връщане на даденото от тях. В производството по принудително изпълнение обаче тези трети лица се удовлетворяват след кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността — чл. 135, ал. 4 ЗЗД.
3.4. Характерно за разгледаните два иска — по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД е, че те са насочени към стабилизиране на платежеспособността на длъжника, към съхраняване на неговото изущество, защото всички кредитори биха могли в случай на липса на доброволно изпълнение да се удовлетворят от него след осребряването му.
Някои кредитори обаче смятат, че, първо, имуществото може да не бъде достатъчно, за да служи като общо обезпечение на вземанията и второ, ле те не искат да бъдат хирографарни кредитори, т.е. да се наредят и да делят наравно с останалите кредитори на същия длъжник. Те могат да искат едно по-стабилно обезпечение и това може да бъде имуществото на друго лице, различно от длъжника или определена вещ — движима или недвижима, респ. вземане на длъжника към трето лице. Затова в този случай законът е предоставил на кредитора възможността да обезпечи допълнително своето вземане, като му е предоставил на разположение два вида обезпечителни средства — лични и реални. При личните едно друго лице отговаря лично и в неограничени граници с имуществото си за задължението, което е поел длъжникът, т.е. за чуждо задължение, а при втория вид една вещ или вземане служи за предпочтително удовлетворяване на кредитора, т.е. той може с предимство пред останалите кредитори да се удовлетвори от нейната цена, когато тя бъде осребрена в производството по принудително изпълнение.
Нека сега по-подробно бъдат разгледани отделните видове обезпечения.
0 коментари:
Публикуване на коментар