60. ДОГОВОР ЗА ПОКУПКО-ПРОДАЖБА – ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА, ОТГРАНИЧЕНИЕ ОТ СХОДНИ ДОГОВОРИ

1. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
1.1. Определение — чл. 183, ал. 1 ЗЗД — договор, по силата на който продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една
вещ или друго право и да ги предаде срещу цена, която купувачът се задължава да заплати и да приеме вещта.
1.2. Сключване
За сключването на договора за покупко-продажба важат общите прави­ла на ЗЗД — чл. 13 и чл. 14. Необходимо е едната страна да направи предложение, а другата да го приеме и договорът се счита сключен в момента на пристигане на приемането у предложителя. Има обаче и особености при сключване на някои договори. При продажба в магазин на самообслужване договорът се сключва в момента, в който купувачът сложи вещта на касата и плати. Предложението от продавача се прави конклуден-тно — чрез излагане на стоката на щандовете. Или друга особеност — ако едно лице изпрати вещ на друго лице и то не я приеме, не е налице обвързване с договор за покупко-продажба. Ако му е изпратена вещ за оглед или избор, то във всички случаи съществува преддоговорно отношение, което задължава приемателя да пази вещта, без обаче да го задължава да сключи договора.
Волеизявленията трябва да се отнасят до размяната на определена или определяема вещ с пари. Съгласието следва да се отнася до съществените елементи на договора — предмета на прехвърляне и цената. Отсъствието на уговорка по отношение на цената прави договора недействителен — също р. по ВАД 73/2001 от 26.11.2001 г. - „Търговско право" 2002, № 5, с. 65-67.
1.3. Форма
Няма изискване за форма, освен ако предмет на договора не са опреде­лени предмети — недвижими вещи, наследство, дружествени дялове, акции. За да бъдат покупко-продажбите на такива предмети действителни, е необходимо договорите за бъдат сключени в определената в закона форма — нотариална — за прехвърляне на недвижими имоти или вещни права върху тях — чл. 18 ЗЗД. Историческото основание на чл. 18 ЗЗД е в положението, че земята като предмет на правна сделка винаги е била обект на специална правна защита. Нотариалната форма е необходима, за да се извърши проверка дали праводателят е собственик на имота или ограниче­ното вещно право върху него, като тази проверка се прави от нотариус; за да се провери дали са спазени изискванията на закона и за да се впише договора в имотния регистър. Писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните се изисква при продажба на наследство — чл. 212, ал. 2 ЗЗД, продажба на дружествени дялове, като в този случай се налага и вписване на договора в търговския регистър, а ако се прехвърля дружестве­ният дял на трето лице — е необходимо още и съгласието на всички съдружници — чл. 129, ал. 1 и 2 от Търговския закон; джиро — при прехвърляне на поименни акции; регистриране на прехвърлянето — при безналични акции.
Дотук бяха посочени някои от формите за действителност на покупко-продажбите, които са обусловени от предмета на договорите. Освен форма
за действителност, има и форма за доказване на договорите — ако дого­ворът е на стойност, по-голяма от 1000 лв., освен ако е сключен между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до IV степен и до II степен — по сватовство, той следва да се доказва само с писмени доказателства — свидетелските показания са недопустими съгласно чл. 133, ал. 1, б. В от ГПК с изключение на случаите, че двете страни по договора изрично са съгласни с тяхното допускане или ако бъде доказано, че доку­ментът е загубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него или ако страната се стреми да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно и в делото има писмени доказателства, изхождащи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно — чл. 134, ал. 1 и 2 ГПК.
1.4. Обект
Не е задължително обектът на договора да съществува към момента на неговото сключване. Възможно е той да се създаде и след това.
Не е необходимо продавачът да е собственик на вещта, за да бъде договорът действителен. Но ако договорът е сключен за вещ, която е погинала, той е нищожен — чл. 184, ал. 1 ЗЗД. Става въпрос само за индивидуално определена вещ, защото при родово определената вещ важи правилото genus nonperit.
Ако е погинала само част от вещта, договорът е действителен, но е налице частично неизпълнение и възникват правните последици от неиз­пълнението — купувачът има право или да се откаже от договора, или да иска оцелялата част при съответно намаляване на цената — чл. 184, ал. 2 ЗЗД.
Обект може да бъде бъдеща и чужда вещ. Изобщо е необходимо да се прави разграничение между действие на договора и изпълнение на задъл­женията на продавача. Ако е продадена чужда вещ, договорът е действите­лен, но продавачът не може да изпълни задълженията си по него — да прехвърли правото на собственост и да предаде вещта.
В зависимост от обекта се различават продажби на вещи, на права и на други неовеществени имуществени ценности. Законът говори само за вещи и права като предмет на продажбата, но гражданският оборот познава и продажбата на други неовеществени, нематериализирани имуществени ценности, по отношение на които законовите разпоредби относно покупко-продажбата също намират приложение, най-малкото отчасти. При покуп-ко-продажба на вещи съществува по-нататък различие, в зависимост от това, дали се касае за движими или недвижими имоти. Повечето от движи­мите вещи са в по-голям оборот в сравнение с недвижимите вещи. Освен това покупко-продажбата на движими вещи е неформална сделка, докато покупко-продажбата на недвижими имоти е формален договор.
По-нататък трябва да се различава, дали се продават индивидуални или родово определени вещи. Докато при недвижимите вещи и неовеществени имуществени ценности поначало се продават само индивидуално опреде­лени вещи, редица вещи се продават като количество, без конкретизация — напр. въглища, картофи, хляб. В последния случай продавачът не дължи определена вещ, а някакво количество от определен род и качество. Ако невиновно не е в състояние да изпълни престацията си, той не се освобож­дава от нея.
Има и особени правила за покупко-продажба. Те се отнасят до търгов­ската покупко-продажба, при която най-малко едната страна е търговец и сключва сделката по занятие. Търговската покупко-продажба се урежда в Търговския закон.
1.5. Характеристика на покушш-продажбата
Покупко-продажбата е двустранен, възмезден и поначало неформален договор, с едноактно изпълнение. По отношение на него се прилагат наред със специалните норми и общите норми на ЗЗД относно първоначална и последваща невъзможност за изпълнение, разваляне, възражение за неиз­пълнен договор и други. Продажбата е сделка на разпореждане.
Договорът е прехвърлителен и затова основният въпрос при него е въпросът за преминаването на правото на собственост и на риска. Първото и основното задължение на продавача е да прехвърли собствеността върху вещта.
Преминаването на собствеността може да стане по силата на договора, без да е нужно да се предаде вещта — чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Това важи обаче само ако обект на договора е индивидуално определена вещ.
При договор за продажба на вещи, определени по своя род, собстве­ността се прехвърля щом вещите бъдат определени по съгласие на страни­те, а при липса на съгласие — когато бъдат предадени на купувача.
По отношение на преминаването на риска от случайно погиване на вещта важи чл. 186а ЗЗД — рискът при родово определени стоки преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена по съгласие на страните или бъде предадена на купувача, а при доставка за купувача в друго населено място — от момента, в който тя бъде предадена на спедитор или превозвач, освен ако между страните е уговорено друго.
От цитираните две норми — чл. 24, ал. 1 и чл. 186а ЗЗД, могат да се направят следните изводи:
А) Законово уреден е въпросът за преминаването на собствеността и риска при прехвърлителните договори и тази уредба е в ЗЗД, а не във вещното право, както е например в Германския граждански законник.
Б) Правните норми са диспозитивни и страните могат изрично да уговорят друг момент на преминаването на собствеността и риска.
В) Един и същи е моментът, в който преминава правото на собственост и рискът, т.е. важи правилото, че рискът следва собственика.
Г) Ако предмет на прехвърлянето е индивидуално определена вещ, не е нужно да се извършва някакво друго действие, защото собствеността и рискът преминават върху купувача в момента на сключването на договора. Следователно самият договор има не само облигационноправно, но и вещноправно действие. От тук следва, че със сключването на покупко-продажбата се изпълнява автоматично задължението на продавача да прехвърли собствеността. Остава само задължението му да я предаде.
Ако предмет на прехвърлянето е родово определена вещ, собственост­та не може да премине преди тя да е индивидуализирана, а индивидуализа­цията настъпва когато страните постигнат взаимно съгласие било по отношение на нейната индивидуализация, било по отношение на начина, по който тя трябва да стане. Ако не се осъществи индивидуализацията или страните не могат да постигнат съгласие, преминаването на собствеността и риска става в момента на предаване на вещта, а при транзитната продажба — при предаването на спедитор или превозвач.
Следователно, нашият законодател е възприел нормативното разреше­ние на френския Соde civil— чл. 1138, ал. 2. При оЬН§а1юп йе сюппег самото постигане на съгласие прави купувача собственик. Самият договор за покупко-продажба прехвърля собствеността, независимо че вещта не е предадена, а цената не е платена. Затова и Сойе сМ1 в дефиницията си не споменава задължението на продавача да прехвърли собствеността, а само задължението да предаде вещта. В теорията обаче се счита, че не трябва да се игнорира съвсем задължението на продавача да прехвърли собственос­тта, защото то мълчаливо се съдържа в договора. Продавачът е длъжен да направи всичко възможно, за да може купувачът да получи собствеността върху вещта.