67. ПРОДАЖБА НА НАСЛЕДСТВО

1. ПОНЯТИЕ
Възможно е не само престацията на приобретателя при един прехвър-лителен договор да бъде по-особена, както е при договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, но и престацията на прехвърлителя да е по-специална. Такъв е случаят с продажбата на наслед­ство. При него особеното се изразява в предмета на задължението на продавача, което налага приемането на някои специални правила, различни от общите правила на покупко-продажбата по ЗЗД. Той представлява съвкупност от права, задължения и фактически отношения, които влизат в състава на едно имущество, което от своя страна при наследяване преми­нава върху друг правен субект.
След смъртта си физическото лице престава да бъде носител на своето имущество и то придобива качеството на наследство и като такова преми­нава върху наследниците. Наследникът може да се разпорежда — да прода­ва или дарява както отделни права, влизащи в наследството, така и наслед­ството като цяло, без да се посочват конкретните предмети.
Затова продажбата на наследство се различава от обикновената покуп-ко-продажба, доколкото втората има за предмет отделни права, вещи, вземания, т.е. индивидуализирани материални блага. Наследството като предмет на продажба може да включва както вещи, вземания, така и права върху нематериални блага, също и задължения, които от своя страна сами по себе си могат да бъдат обект на прехвърляне чрез встъпване в дълг. При продажба на наследство става въпрос за продажбата на едно имуществено цяло, на съвкупност от права и задължения, без те да са конкретизирани поотделно.
2. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРОДАЖБАТА НА НАСЛЕДСТВО
2.1. Тя е двустранен, възмезден, консенсуален, прехвърлителен дого­вор, сделка на разпореждане с едноактно изпълнение. Предмет са всички права и задължения, които едно лице е придобило въз основа на наследява­не по закон или завещание.
Договорът е формален. Член 212, ал. 2 ЗЗД изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите като условие за неговата действи­телност. Всички сделки, съставляващи покупко-продажба на наследство, трябва да бъдат сключени в тази форма, независимо какви права и задължения влизат в техния предмет, и по-специално независимо дали наследството включва недвижими имоти и права върху тях, или не. Но ако в наследството има недвижими имоти, освен спазването на посочената форма е необходимо и договорът да бъде вписан.
Вписването има значение на противопоставяне на договора на трети лица — чл. 212, ал. 3 ЗЗД.
2.2. Продажбата на наследство е алеаторен договор. При неговото сключване не се знае дали действително съществуват определени вземания и задължения, дали вземанията са събрани или не и прочее. Това е така, защото правата и задълженията не са описани поотделно и конкретно. Затова купувачът купува на риск.
В тази връзка възниква и въпросът — какво трябва да гарантира продавачът. Според чл. 212, ал. 1 ЗЗД той трябва да обезпечи само качест­вото си на наследник, т.е. той ще отговаря спрямо купувача, само ако е прехвърлил наследство, без да бъде наследник. Законът смекчава неговата отговорност и той не гарантира, че някакво вземане съществува в наслед­ствената маса, защото се предполага, че продавачът не би могъл да знае дали наследодателят му е бил действително собственик на вещите, влизащи в наследството, дали определено вземане не е погасено по давност или удовлетворено. Поради тази причина продавачът не отговаря, ако купува­чът бъде съдебно отстранен, т.е. ако едно от вещните права не съществува или бъде оспорено.
2.3. Продавачът прехвърля наследството си, но с това той не се лишава от качеството си на наследник, нито пък купувачът придобива това каче­ство.
Продавачът обаче е длъжен, след като продава наследството изцяло, без да конкретизира отделните негови предмети, да го прехвърли и предаде такова, каквото то е било в момента на придобиването. Затова законът задължава продавача, ако преди продажбата е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, да върне на купувача полученото.
От своя страна купувачът е длъжен да върне на продавача това, което продавачът е платил на трето лице в изпълнение на задължение от наслед­ството — чл. 213, ал. 1 и 2 ЗЗД.
2.4. Какво обаче ще стане, ако наследството включва задължения? Това са задължения на наследника, които той е придобил от наследодателя по силата на универсалното правоприемство. Следователно наследникът е станал длъжник на третото лице, спрямо което и наследодателят е бил длъжник. След продажбата на наследство се явява още един длъжник — купувачът на наследството, защото той поема правата и задълженията. Придобиването обаче на задължението от купувача не става по пътя на универсалното, а на частното правоприемство. Затова не може да се заменя длъжника — наследник с длъжника — купувач без съгласието на кредитора — третото лице. Затова в случая ще бъде налице правната фигура на встъпване в дълг — чл. 101 ЗЗД и продавачът и купувачът на наследство ще отговарят спрямо третото лице — кредитор солидарно. Това е така, защото при частното правоприемство, каквото без съмнение съставлява договорът за продажба на наследство, не е възможно да се сменят длъжниците без съгласието на кредитора. В противен случай са застрашени неговите интереси — наследникът, който отговаря с цялото си имущество за задълженията на наследодателя може да се смени с някакъв неплатежоспособен купувач, за да избегне принудителното изпълнение върху своето лично имущество.
2.5. Продажбата на наследство има общи черти с продажбата на търговско предприятие, която е уредена в чл. 15 и чл. 16 от Търговския закон. Според чл. 15, ал. 1 ТЗ предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения може да бъде прехвърлено чрез сделка, извършена писмено с нотариална заверка на подписите. Ако няма друго споразумение с кредиторите, при прехвърляне на предприятие отчуждителят отговаря солидарно за задълженията му с правоприемника. Когато в предприятието влизат недвижими имоти или вещни права върху такива имоти, договорът се вписва в службата по вписванията — чл. 16, ал. 2 ТЗ. Както виждаме, общите моменти в правната уредба на продажбата на наследство и на прехвърлянето на предприятие, се дължат на общите черти в техния пред­мет — имущество като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, които се прехвърлят като цяло, без да се конкретизират.