78. ЗАЕМ ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕ

1. ПОНЯТИЕ
Определение — договор, по силата на който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество — чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
В действителността заемът за потребление се проявява в разнообразни форми — краткосрочен и най-често безлихвен заем между роднини или между приятели, съседи, колеги; лихвен кредит, предоставен от банка; инвестиционен кредит; държавен заем и др. Но колкото е голямо значението на заема за потребление в икономиката, толкова е оскъдна неговата правна уредба в закона. ЗЗД посвещава на заема само два текста. Банковият кредит в качеството му на абсолютна търговска сделка е изрично уреден в Търгов­ския закон и Закона за банките. Затова той тук няма да бъде предмет на изрично разглеждане.
Според определението на закона предмет на договора за заем са пари или други заместими вещи — напр. хранителни стоки. Тук обаче ние ще разгледаме заема на пари, тъй като той най-често се среща на практика и поражда най-много правни въпроси. При него на мястото на предадените от заемодателя на заемателя пари, в полза на заемодателя възниква правото да иска тяхното връщане. Докато при наема и заема за послужване вещта остава в собственост на наемодателя или заемодателя, а наемателят или заемателят за иослужване получават само право на владение и временно ползване, при заема за потребление това е различно. За да може да разполага с парите, заемателят трябва да ги има в своя собственост. Следователно, парите напускат заемодателя и преминават в собственост на заемателя, а заемодателят на мястото на парите получава едно вземане — облигационното право да иска тяхното връщане в същия размер. Следова­телно, заемодателят в този случай поема по-голям риск от наемодателя или заемателя за послужване и затова на практика заемът за потребление поначало се дава срещу определени гаранции — ипотеки, залози, поръчи­телства. Правото на заемодателя да иска връщането на вещта тук е по-различно от правото да се иска връщане при наема и заема за послужване, защото това право замества правото на собственост върху вещта и в частност върху парите.
2, ХАРАКТЕР НА ДОГОВОРА
Според по-старото учение заемът за потребление е един определено едностранен договор, защото само заемателят се задължава да върне парите и евентуално да плати лихви, а заемодателят има само права. То свързва едностранния характер с реалната му същност — според него договорът се счита сключен в момента на предаването на вещта на заема­теля.
По-новото учение вижда в заема за потребление задължение за заемо­дателя да предостави за ползване определена потребима вещ или пари, подобно на задължението на наемодателя и на заемодателя при заема за послужване. Затова то определя договора като двустранен и консенсуален, а лихвата, ако такава е уговорена, като аналогия на наемната цена. Оттук следва важният практически извод за прилагане на правилата за разваляне на двустранни договори, правото на задържане, възражението за неизпъл­нен договор и други норми, приложими към двустранните договори.
На тази плоскост би следвало да имаме пред вид още и въпроса, дали договорът има реален или консенсуален характер. В новата теория възпри­емането на двустранния характер на заема за потребление се свързва с определяне на договора като консенсуален. Отрича се неговият реален характер, защото няма пречки страните да сключат договора преди преда­ването на парите и обикновено такова е положението при договора за банков кредит. В този случай заемодателят се задължава по силата на самия договор да предаде парите, а заемателят — да ги върне и да плати лихвите. При сключването на договора страните постигат само съгласие относно тези задължения, срока, размера на заема, размера и начина на плащане на лихвата, обезпеченията на вземането, изплащането на главницата, срокове­те за прекратяване на договора. Само плащане на парите, т.е. реалното им предаване от заемодателя на заемателя обаче представлява началото на изпълнението на едно договорно задължение. Това задължение може да се изпълнява и на части през определен период от време — примерно, главни­цата не се престира изцяло, а на части през уговорените от страните периоди — в началото на всяка година или в началото на извършването на опреде­лено действие. Освен това в полза на двустранния характер на заема за потребление и на наличието на задължение за заемодателя говори още и обстоятелството, че заемодателят има не само задължението да предаде парите, но той има и продължителното във времето задължение да се лиши от паричната сума за определен период от време и да я предостави за ползване на заемателя. Ако отречем двустранния характер на този договор, не трябва да прилагаме правилата за разваляне на договори, защото те се отнасят само до двустранните договори и не трябва да допускаме възмож­ността при неизпълнение на задължението от заемателя да върне парите, договорът да се развали, което очевидно е опасно за интересите на заемо­дателя.
И още един аргумент против теорията за реалния характер на заема за потребление. Според нея, ако се сключи договор, преди да бъдат предадени реално парите, е налице предварителен договор. Това обаче противоречи на самата теория, защото този предварителен договор ще породи задължение за заемодателя да предостави за определен период от време пари на друго лице, а това вече е едно договорно, т.е. същинско правно задължение, което би било несъвместимо с теорията за едностранния характер на договора.
За задължение да се предадат пари в заем говори още и чл. 241, макар и в друг контекст. Законът дава възможност на този, който се е задължил по силата на договор да предостави пари в заем, да се откаже да изпълни това задължение, ако другият договарящ е станал неплатежоспособен В случая се касае за предвиждане в закона на едно самостоятелно, специфично основание за разваляне на договора от страна на заемодателя, което основание има смисъл, ако заемодателят не е изпълнил още задължението си да предаде парите. Чрез уредената в закона възможност за едностранно разваляне на договора се предоставя превантивна защита на заемодателя в случай на неплатежоспособност на заемателя. Ако последният предяви иск за реално изпълнение на задължението, заемодателят може да докаже неговата неплатежоспособност и на това основание да откаже да изпълни задължението си и да бъде освободен от него. Под неплатежоспособност се разбира невъзможност на съдоговарящия да изпълнява изискуеми и лик-видни парични задължения. С това той поставя в опасност възможността на заемодателя в бъдеще да получи обратно дадените от него пари и затова законът го предпазва от тази опасност, като предвижда в този случай правото му да развали едностранно договора. Но както виждаме и самият закон говори поначало за задължение да се предадат пари от заемодателя.
Договорът заем за потребление не е само двустранен и консен-суален (за което впрочем вече няма никакво съмнение в търговско­то право), но той е и синалагматичен договор. Задълженията на двете насрещни страни се намират в синалагматична връзка. За­дължението на заемодателя да предостави пари на заемателя за ползване през определен период от време е правното основание на задължението на заемателя да плати лихва. Заемателят е длъжен да плати лихва именно защото заемодателят дължи предаването на пари и ако парите не бъдат предадени, задължението за лихва ос­тава без правно основание. Двете насрещни задължения са взаим­ни, те се намират в конекситетна връзка, въз основа на която из­правната страна може да иска разваляне на договора в случай на не­изпълнение от насрещната страна.
Заемът за потребление е с продължително изпълнение. Зае­модателят предава пари или заместими вещи за определен период от време, а заемателят се задължава да върне парите или същото количество и качество заместими вещи след изтичане на договоре­ния срок.
Заемът за потребление по дефиниция е безвъзмезден дого­вор. Но ако се уговори задължението за плащане на лихва от зае­мателя, то заемът се превръща във възмезден договор. Лихвата се плаща на определени периоди от време или след изтичането на срока на договора.
Заемът за потребление е неформален договор, за разлика от договора за банков заем, при който писмената форма е условие за неговата действителност. Но ако заемателят дължи лихва, това трябва да се уговори писмено -чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Писмената форма е условие за действителността на уговорката за лихва.
На практика заемът за потребление е срочен договор. Срокът се уговаря в интерес на заемателя. Но ако не е уговорен срок, заемателят не е длъжен да върне веднага, при поискване, дължими­те вещи, както предвижда общата норма на чл.69, ал. 1 ЗЗД, а съгласно специалната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, заемателят тряб­ва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от по­каната.