79. ЗАЕМ ЗА ПОСЛУЖВАНЕ

1. ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Заемът за послужване е договор, по силата на който едната стра­на, наречена заемодател, предоставя на заемателя безвъзмездно за определен период от време ползването на една вещ, а заемате­лят се задължава да я върне - чл. 243 ЗЗД.
За разлика от договора за наем заемът за послужване представлява безвъзмездно предоставяне на ползването на една вещ за определено време.
Затова заемът за послужване е безвъзмезден договор като дарението, но за разлика от него не е прехвърлителен договор и вещта не напуска имущес­твото на заемодателя. Подобно на наема, заемът за послужване създава само облигационноправни, но не и вещноправни отношения.
2. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ
За времето на ползването заемателят има право да държи вещта, т.е. да разполага с фактическа власт върху нея. За същото време той е длъжен да се грижи за нея. Заемателят няма право да внася промени и подобрения в заетата вещ и отговаря за всяка небрежност. Той отговаря и за противо­речащото на договора ползване на вещта, за невъзможното или забавено връщане на вещта. Заемателят обаче не отговаря за случайното погиване на вещта или за случайното влошаване на нейните качества. Изключение прави случаят, когато заемателят не е положил грижата на добър стопа­нин или не е използвал вещта съобразно договорното или обикновеното й предназначение или я е преотстъпил на друго лице. При наличие на неизпълнение на тези задължения той дължи обезщетение и за вредите, настъпили поради причини, за които не отговаря, т.е. независимо от липсата на вина за конкретното причиняване на вреди, освен ако докаже, че вредите биха засегнали вещта и при неговата изправност — чл. 244, ал. 3 ЗЗД.
От изложеното може да се направи извод, че поради безвъзмездния характер на заема за послужване, т.е. поради това, че заемателят не дължи възнаграждение за ползването, той е длъжен да полага засилена грижа за чуждата вещ. Тази грижа е по-голяма отколкото грижата, която обикновено се полага за собствените вещи и намира израз в чл. 244, ал. 1 ЗЗД, според който заемателят е длъжен да предпочита запазването на заетата вещ пред запазването на своите вещи, както и в засилената му отговорност, съдържа­ща се в чл. 244, ал. 3 ЗЗД, която всъщност е вид обективна отговорност, т.е. отговорност без вина.
За обезпечаване на интересите на заемодателя, в случай че вещта е предоставена за ползване на две или повече лица, законът предвижда солидарна отговорност за вреди, причинени на вещта по време на нейното ползване — чл. 244, ал. 4 ЗЗД. Това е един от случаите на солидарна отговорност, възникнала по силата на закона.
Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, т.е. има задължение за определено поведение — чл. 244, ал. 1 ЗЗД. Той е длъжен да не преотстъпва ползването на вещта на друго лице — чл. 244, ал. 2 ЗЗД, длъжен е да я ползва съобразно уговореното в договора, а ако не е уговорено в договора, съобразно нейното предназначение и да я върне след изтичане срока на договора — чл. 243 ЗЗД.
Заемателят е задължен да прави обикновените разноски за поддържа­не, запазване и използване на вещта и има право да иска възстановяване на извънредните разноски, ако тяхното извършване е било необходимо и неотложно — чл. 245 ЗЗД.
Заемателят няма право на плодовете от вещта, освен ако това е уговорено изрично в договора — чл. 246 ЗЗД.
Заемодателят е задължен да предостави вещта, годна за ползване, т.е. в надлежното състояние и да обезпечава през цялото времетраене на договора нейното необезпокоявано ползване.
Заемодателят е задължен да предаде вещта такава, каквато е, без да гарантира нейните качества — за разлика от наемодателя той не е длъжен да я поправи за тази цел. Но извънредните разноски по съхраняването се поемат от него и ако заемателят направи разноски във връзка с поддържането на заетата вещ, той има право да иска тяхното възстановяване от заемодателя.
3. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДОГОВОРА
Заемът за послужване следователно създава задължения и за двете страни по договора. Особеното при тях е че те не се намират едно спрямо друго в синалагматична връзка, т.е. едното задължение не е основание за другото задължение. Задълженията на двете страни не се намират в съот­ношение на взаимност или възмездност. Така напр, не се намира в съотно­шение на възмездност задължението на заемодателя да предаде вещта и задължението на заемателя да я върне, защото специфичното задължение за връщане на вещта не е цената на ползването, а произтича от ограничени­ето на ползването във времето. И тъй като липсва синалагматична връзка между насрещните задължения, заемът за послужване не принадлежи към типа на двустранните договори в тесния смисъл на думата, макар че той е двустранно задължаващ договор.
По-старата теория приемаше, че заемът е реален договор по своята дефиниция, т.е. споразумението за предоставяне ползването на вещта не е достатъчно основание за възникване на правоотношението между страни­те, а представлява предварителен договор за сключване на договор за заем за послужване. Самият договор обаче се считаше сключен в момента на предаване на вещта.
Това схващане за реалния характер на договора за заем за послужване в исторически аспект произтича от римското право, според което опреде­лени договори, между които заемът за послужване и заемът за потребление, са задължаващи само тогава, когато наред със споразумението между страните се прояви и един реален акт — предаването на вещта. Без това действие фактическият състав на договора не се е считал за осъществен, а договорното отношение — породено.
Новата модерна тенденция в облигационноправната теория отрича това положение. Заемодателят има задължение и то е да предостави и позволи ползването на вещта за определен период от време и по този начин, чрез отричане на реалния характер на договора, отпада необходимостта от изкуствената конструкция на предварителния договор тогава, когато стра­ните постигнат съгласие една вещ да бъде предадена за ползване.
Поначало за днешния динамичен граждански оборот е характерна тенденцията на намаляване на значението и приложното поле на реалните договори (Така Калайджиев, А. За делението на договорите на консенсуал-ни, формални и реални. В: Пазар и право. 2000, кн. 8, с. 20-23, който обаче продължава да се придържа към класическото разбиране, че заемът е реален договор.)
По дефиниция заемът за послужване е безвъзмезден договор и поради това, че заемодателят не получава никакво възнаграждение и неговите задължения са по-малки от тези на наемодателя. Заемодателят е длъжен да обезщети вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на вещта, само ако в резултат на умисъл или груба небрежност не ги е съобщил на заемателя — чл. 247 ЗЗД.
Заемът за послужване се прекратява с изтичане на уговорения срок или с постигането на уговорената в договора цел и по-точно целта на уговоре­ното ползване. Ако не е уговорен срок, договорът се прекратява след като заемателят приключи ползването на вещта — чл. 249, ал. 1 ЗЗД. Освен това, ако не е уговорен срок, заемодателят може по всяко време да поиска връщането на вещта и договорът се прекратява по силата на неговото искане. Според чл. 249, ал. 2 ЗЗД, ако времето или целта на ползването не са определени с договора, заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта. Извън тези случаи заемодателят може да прекрати едностранно договора, ако той е сключен без срок, и предсрочно, в случай че сам неотложно се нуждае от вещта. Договорът автоматически се прекратява със смъртта на заемателя, с неизпълнението на задълженията по чл. 244 от страна на заемателя или при настъпване на непредвиден случай — чл. 249, ал. 1 ЗЗД. В тези хипотези заемодателят може да иска директно връщането на вещта.