80. ДОГОВОР ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕЙНОСТ. ДОГОВОР ЗА УСЛУГИ

Наред с отчуждителните договори и договорите за предоставяне на ползване на вещи, съществува и трета група договори — договори за извършване на конкретна дейност. Това е така, защото в модерното стопан­ство съществуват три неща, които могат да бъдат разменяни, т.е. продавани — (1) вещите като такива, (2) тяхното ползване и (3) човешкият труд в широк смисъл. Модерното общество живее от остойностяването на тези три вида блага.
Гражданскоправните уредби на облигационните отношения, насочени към осъществяване на дейности, извършване на работа систематически не са добре уредени. Най-важната материя — на трудовото право, е напуснала гражданското право и се е обособила в самостоятелен отрасъл. В Закона за задълженията и договорите са уредени само договорът за изработка и договорът за поръчка. Някои договори като превозният, спедиционният и застрахователният, банковите договори, които са подвид на договора за услуги, сега са в Търговския закон в качеството им на абсолютни търговски сделки. Самият договор за услуги като такъв не е предмет на изрична регламентация у нас.
Причината за това е в римскоправната традиция, която все още съ­ставлява силата на облигационото право. Римляните са оставяли работа­та на робите, а това не е било благоприятно за развитието на облигацион­ното право. Извършваната тогава домашна работа, селскостопанска ра­бота, занаятчийски труд, създаване на произведения на изкуството, препис­ване на книги и т.н. не са влияели на усъвършенстването на правното мислене, защото работата се е извършвала от правно незащитени хора и не се е уреждала от договори и изобщо от правото. Затова и римското право се е ограничавало до четири договорни форми, които засягат извършването на работа: (1) 1оса*ю сопскюйо орегашт (договор за услуги), (2) 1оса1ю сопЗис*ю орегаз (договор за изработка), (3) тапйаШт (поръчка) и (4) йерозь тт (влог).
Въпреки липсата на изрична правна уредба, договорът за извършване на дейност и преди всичко договорът за услуга намира широко приложение в облигационното право.
В отношенията между граждани, между граждани и юридически лица, между юридически лица се сключват договори за услуги, които нямат търговски характер и не могат да се сведат под някои от видовете договори за услуги, уредени в Търговския закон. Такъв е договорът за медицински услуги — договор между лекар и пациент, договорът за адвокатски услуги и други. Договорът за адвокатски услуги обаче е изрично регламентиран в Закона за адвокатурата, докато първият договор остава все още ненаиме-нован. Освен това в чл. 84 от Закона за здравното осигуряване се въведоха два нови облигационни договора — първо, договорът между дружеството за доброволно здравно осигуряване от една страна и осигуреното лице от друга страна и второ, договорът между дружеството за доброволно здравно осигуряване и изпълнителя на медицинска помощ. Изрично е предвидено, че те се уреждат в съответствие със Закона за задълженията и договорите. Поради липса на специална регламентация в този закон, би следвало към тях да се прилагат общите правила, т.е. общата част на същия закон. По своята същност и двата договора са договори за осъществяване на дейност и по-точно — за извършване на услуги —- при първия се касае за осигурител­ни услуги, т.е. за обезпечаване заплащането на медицинските разноски, възникнали във връзка с диагностично-лечебните действия, предприети от изпълнителя спрямо здравноосигуреното лице, а във втория — за извършва­не на медицински услуги от лекаря срещу заплащане, извършено от осигу­рителното дружество.
ДОГОВОР ЗА УСЛУГИ I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Определение — договор, по силата на който едната страна се задължава спрямо другата да осъществи определена услуга или пакет от услуги, а другата страна — да плати възнаграждение.
Договорът за услуги стои най-близо до трудовия договор. Последният може да се определи като негов подвид. Общото между двата договора е видът на основната престация — Гасеге, двустранният и възмездният харак­тер на договора. И при двата договора едната страна извършва нещо срещу заплащане на определено възнаграждение. Трудовият договор, за разлика от договора за услуги, е предмет на специална правна уредба, дължаща се на голямото му социално значение и необходимостта от обезпечаване на засилена защита на едната страна — работника или служителя. Друго различие е, че при трудовия договор работникът или служителят престират работната си сила през определено работно време и при спазването на работната дисциплина. При договора за услуги лицето, което дължи основ­ната престация, е самостоятелно, независимо от насрещната страна — то не е длъжно нито да спазва трудова дисциплина, нито да се намира под контрола на насрещната страна, не е задължено да извършва действието в определени работни помещения, предоставени от другата страна. Такъв е договорът, който сключват лицата, упражняващи свободни професии, със своите клиенти — адвокати, лекари, одитори. При трудовия договор обаче работникът или служителят се намира в социално зависимо положение спрямо работодателя и се ръководи от указанията му, подчинява се на неговите заповеди при изпълнение на трудовата си функция, трябва да предоставя труда си през точно определено работно време, в помещения, предоставени поначало от работодателя и да спазва трудовата дисциплина.
Освен от трудовия договор, договорът за услуги трябва да се различава и от договора за изработка. Общото между тях е че основната престация е за извършване на нещо, т.е. за Гасеге. Основният критерий за тяхното отграничаване е дали задълженото лице дължи определен резултат или не и дали задълженото лице отговаря за този резултат или не. При договора за изработка то може да иска заплащане на възнаграждение, само ако има резултат и обратно — ако усилията му се провалят, останат безрезултатни, отпада и правото му на възнаграждение. При договора за услуги може да се иска обаче възнаграждение и ако желаният резултат не може да се постигне от задълженото лице. Това е така, защото при договора за услуги от значение е извършването на работата като такава, т.е. дължи се осъществя­ване на определена работа, на дейност, определя се нейната продължител­ност, нейният вид, характер, качество. Количеството на извършената работа се определя според времето, което е изразходил изпълнителят. При договора за изработка обаче възнаграждението е функция единствено на постигнатия, материализиран резултат.
2. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА ЗА УСЛУГА
2.1. Задължение на лицето, което предоставя услугата
То е длъжно да следва указанията на оправомощеното лице, които конкретизират престацията му. Видът, съдържанието, модалитетите, обе­мът и другите детайли на услугата, която трябва да извърши задълженото лице, се определят от този, който му я е възложил. Задължението за извършване на услугата е тйиш регзопае, т.е. трябва да бъде осъществено лично от страната по договора, която се е обвързала с него. Тя е длъжна да положи необходимия труд и усилия, да изразходва време, да приложи своите знания и умения при извършване на услугата. Освен това има задължение за вярност и лоялност, за послушание, задължение да пази интересите на оправомощеното лице, задължение да предотврати настъп­ването на вреди за него, задължение да пази в тайна данните и сведенията, които са й станали известни при извършване на услугата, задължение да спазва забраната за извършване на конкурентна дейност.
Лицето, задължено да извърши услугата, отговаря за всяко виновно нарушаване на едно от посочените задължения. Отговорността може да бъде за пълно неизпълнение, за лошо или забавено изпълнение. Изразява се в задължението за обезщетение на причинените на насрещната страна вреди.
2.2. Задълженията на лицето, в чиято полза се извършва услугата, което често се означава с термина „оправомощено лице", е да плати възнаграж­дение ро81 пшпегапйо, да предостави необходимите материали и докумен­ти, без които другата страна не би могла да осъществи услугата, респ. да даде указания за нейното изпълнение. Възнаграждението се дължи и ако насрещната страна не е успяла да извърши резултатно услугата, стига да е положила дължимата грижа. Ако услугата не е извършена по обективни причини, е налице субективна невъзможност — примерно болест, смърт, сватба, затвор, изпълнение на религиозни задължения и пр. Пречката за изпълнение на задължението не трябва да се дължи на виновното поведение на задълженото лице и да продължава за кратко време.
Лицето, в чиято полза се извършва услугата, е длъжно да приеме резултатите от нея. Това задължение съществува, дори насрещната страна да се намира в забава, ако има още интерес от услугата. Но лицето, което е задължено да извърши услугата, не е длъжно да я осъществява след определения срок, ако кредиторът се е намирал в забава, дори престацията да е още възможна.
3. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДОГОВОРА ЗА УСЛУГА
А) По взаимно съгласие на страните, по всяко време; Б) При настъпване на срока;
В) При смърт на лицето, задължено да извърши услугата;
Г) При изпълнение на основното задължение;
Д) При разваляне на договора;
Е) При безсрочния договор — с едностранно волеизявление на всяка от страните, ако са налице причини, които правят по-нататъшното съществу­ване на договора и правоотношението недопустими. Но може и без такива причини по всяко време, всяка една от страните да иска неговото прекратя­ване. В тези случаи обаче тя е длъжна да плати възнаграждение за извърше­ната услуга и обезщетение на вредите.