88. СПОГОДБА – МАТЕРИАЛНОПРАВНИ ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНИ ВЪПРОСИ

1. ПОНЯТИЕ
Определение — договор, по силата на който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор като си правят взаим­ни отстъпки — чл. 365, ал. 1 ЗЗД.
Спогодбата е договор, с който страните се задължават да си направят отстъпки, т.е. кредиторът да отстъпи от вземането си, да намали претенди-рания размер или длъжникът да признае дълга, респ. да признае по-голям размер на задължението си отколкото е твърдял по време на спора.
По този начин спогодбата може да се определи като договор, с който се изменя едно съществуващо правоотношение между страните посред­ством правенето на взаимни отстъпки.
Във всички случаи спогодбата предполага едно съществуващо преди това правоотношение, което е било спорно. Без значение е видът на правоотношението — вещно, облигационно, наследствено, семейно с имуществен характер. В този смисъл спогодбата може да се отнася до
всеки вид договор и затова би следвало да се намира в общата, а не в специалната част на облигационното право. Поначало тя е общ договор на облигационното право подобно на предварителния договор или договора в полза на трето лице.
Освен да променят права и задължения чрез взаимни отстъпки, стра­ните по едно съществуващо правоотношение могат да създадат или да погасят правоотношения, които не са били предмет на спора — чл. 365, ал. 2 ЗЗД. Това обаче става пак с цел да се прекрати спор.
От изложеното следва, че специалната цел на спогодбата, а именно прекратяване или предотвратяване на спор е съществен елемент на догово­ра, т.е. без нея договорът не би могъл да се определи и да съществува като такъв. Затова най-често спогодбите се сключват по време на гражданския процес. Така напр. сънаследниците по едно делбено дело могат да учредят право на строеж в полза на един от тях или може да се погаси право, което не е било предмет на спора и следователно на иска. Когато обаче страните по спора прехвърлят право на една от тях, прехвърлянето се извършва в определената за това форма. Напр., след като за учредяването на право на строеж върху недвижим имот е необходима нотариална форма спогодбата също така следва да се сключи в нотариална форма. При това положение страните, учредявайки правото на строеж или прехвърляйки друго право, целят да прекратят възникнал между тях или евентуален спор.
На следващо място е възможно чрез спогодбата да се поеме ново задължение, което не е било предмет на спора. Може да се признае едно задължение за съществуващо, ако преди това то се е отричало от длъжника. В този случай, когато се поема ново задължение, подобно на възникването на нови права, правното основание за това е самата спогодба. Тя създава новото правно основание. В същото време обаче досегашното спорно правоотношение продължава да съществува, то не се прекратява и не се замества с ново — просто се урежда по нов начин и то по начин, който е задължителен за страните. Следователно, за разлика от новацията, спогод­бата е насочена не към погасяване на правоотношение, а към неговата промяна. Иначе правоотношението си остава заедно с всички привилегии и обезпечения, заедно с всички съпътстващи го възражения.
2. ПРАВНА СЪЩНОСТ НА СПОГОДБАТА
Според Л. Диков спогодбата е вид установителен договор, защото нейната цел е да превърне едно несигурно и спорно правно състояние в сигурно и безспорно. Спогодбата съдържа, макар и не задължително, но в повечето случаи, признанието на една от страните или на двете страни, че дължи и признанието за размера на техните задължения.
Но освен като установителен договор спогодбата може да се определи и като договор за изменение на първоначалния договор. Защото чрез нея страните по взаимно съгласие увеличават или намаляват размера на своите права или задължения или кредиторът се отказва от претендираното право, или длъжникът признава отричаното задължение.
Според трето становище спогодбата е престационен договор — дого­вор, който не изменя първоначалния договор, а създава само задължения за страните да си направят взаимни отстъпки или да признаят определени права или задължения.
Смятам, че и в трите становища има нещо вярно, както че и трите становища не са пълни и не отразяват многообразната същност на разглеж­дания договор. Спогодбата не е установителен договор, а е договор за придобиване, изменение или погасяване на права и задължения, т.е. на правоотношения, породени между страните на спогодбата. Това означава, че спогодбата има конститутивно действие. Тя представлява самостоятел­но правно основание за възникване, изменение и прекратяване на правоот­ношения, които не са предмет на спора — чл. 365, ал. 2 ЗЗД.
Освен това тя не е само договор за изменение на един съществуващ основен договор, защото както следва от самия закон тя може да породи или погаси права и задължения, може да прехвърли съществуващо право или да учреди ново право. И всичко това е подчинено на специална цел — да се преустанови несигурността, породена от спора между страните, да се изчисти съществуващата несигурност окончателно.
В някои дялове на гражданското право спогодбата е недопустима като средство за разрешаване на правен спор. Напр. не може да се сключи спогодба относно валидността на един брак.
3. ХАРАКТЕРИСТИКА НА СПОГОДБАТА
Спогодбата е двустранен договор, защото и двете страни поемат задължението да си правят взаимни отстъпки. Тя е вторичен договор, който се обуславя и зависи от предхождащи я правни отношения, породили спора между страните, който спогодбата е призвана да отстрани. Затова, ако юридическият факт, от който е възникнало спорното отношение — пример­но договор, е нищожен или унищожаем, и спогодбата ще бъде такава. Според чл. 366 ЗЗД спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори страните да са се спогодили за нейната нищожност. Това според мене важи за всички видове нищожност, защото нищожността не може да се санира, включително и чрез спогодба. Формата на спогодбата следва формата на първоначалния договор. Това произтича от нейния вторичен и зависим от първоначалния договор характер.
Но спогодбата се характеризира и с една относителна самостоятел­ност. Самата спогодба може да бъде в качеството си на самостоятелен договор сама по себе си нищожна или унищожаема на общо основание, независимо от действителността на първоначалния договор. Наред с това чл. 367 ЗЗД предвижда едно специфично основание за унищожаемост на спогодбата — когато тя е сключена въз основа на документи, които по-късно са били признати за лъжовни.
Освен това формата на спогодбата може да се различава от формата на първоначалния договор, който е породил спорното отношение. Такъв ще бъде случаят, когато със спогодба се създава едно право или се прехвърля едно съществуващо право. В този случай, както чл. 365, ал. 2 ЗЗД изисква, спогодбата трябва да се сключи във формата, изискуема за прехвърлянето на съответното право.
4. МАТЕРИАЛНОПРАВНА И ПРОЦЕСУАЛНОПРАВНА СПОГОДБА
Според чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс преди да пристъпи към постановяване на решение, съдът отново поканва страните да се спогодят, ако естеството на спора допуска това. Страните по исковия процес сключват спогодба. Законът изисква тя да не противоречи на закона и на добрите нрави. За спогодбата се съставя протокол, който се одобрява от съда и се подписва от съда и страните. Ако в делото участва прокурорът като страна, съдът одобрява спогодбата след като вземе неговото мнение. Съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение и не се обжалва. Следователно, разликата между материалноправната и съдебната спогодба е участието на съда, подписването на договора от съда, съставя­нето му в протокол. При спогодба разноските остават върху страните така както са ги направили, ако не е уговорено друго. Но освен това със съдебната спогодба спорът пред съда може да приключи с извънсъдебна спогодба и тогава делото се прекратява с оттегляне на иска.
Разликата между съдебната и извънсъдебната спогодба се състои и в това, че съдебната спогодба е съдебно изпълнително основание, има изпъл­нителна сила и въз основа на нея може да се издаде изпълнителен лист.
Как може да се атакува съдебната спогодба? Поначало тя не може да се атакува със средствата, с които се атакуват съдебните решения. Това се дължи на договорния й характер. Тя може да се атакува на основанията за недействителност на договора, уредени в ЗЗД. Ако спогодбата се обяви за нищожна или унищожаема, определението на съда става безпредметно. Това е така, защото то има само охранителен, спомагателен характер и чрез него съдът само контролира дали спогодбата не противоречи на закона или морала. Съдебната спогодба може и да се развали. Изобщо подписването на спогодбата от съда не заздравява порочния договор нито прегражда пътя за защита на правата на страните в случаите на неизпълнение на задълже­нията, произтичащи от нея.


ПУБЛИЧНО ОБЕЩАВАНЕ НА НАГРАДА
Определение — едностранна сделка, волеизявление на едно лице, наречено обещател, в което то поема задължението да заплати награда за извършването на определена работа.
Следователно, правното действие на публичното обещаване на награ­да е възникване на задължение за обещателя да даде определена матери­ална ценности при определени в едностранната му сделка условия и право на лицето, което изпълни условията на обещанието. За да се породи правното действие, законът изисква това волеизявление да бъде извърше­но в писмена форма или да бъде обявено чрез печата или по друг начин.
Наградата се дава на този, който отговаря на условията, посочени от обещателя. Това са условия за добре свършена работа — напр. създаване на произведение на науката, изкуството, намиране на изгубено животно и др.
Ако две или повече лица извършат работата, наградата се разпределя, т.е. няма активна солидарност. Разпределението става според участието им в свършената работа, а ако то не може да се определи — по равно. Но ако лицата оспорват делението, наградата се дава след като спорът се реши по съдебен ред — чл. 368, ал. 3 ЗЗД. Следователно трябва да се предяви иск от заинтересованите лица. Това може да бъде обещателят, но по-реално е той да няма интерес да заведе иска, защото няма интерес и да даде наградата. Затова по-вероятно е на практика искът да се предяви от един или повече участници срещу обещателя — осъдителен иск, в който съдът ще определи дела на всеки от правоимащите и ще реши въпроса за разпределението на наградата. Но ако лицата не са действали съвместно, а самостоятелно, независимо един от друг, тогава действа принципът, че приоритет има първият по време. А това е лицето, което първо представи работата и само ако работата се представи от две или повече лица едновременно, наградата се разделя по равно — чл. 368, ал. 4 ЗЗД. Смятам обаче, че нормата е диспозитивна и със своето волеизявление обещателят може да установи друго.
Законът разграничава два вида публично обещаване на награда. Първи­ят вид е награда за свършена изобщо работа и вторият вид — за най-добро извършване на определена работа. Вторият вид се нарича конкурс и разли­ката между двата вида е, че при втория вид се извършва градация, подреж­дане на лицата, които претендират за наградата. Ако няколко лица се подредят на първо място, наградата се разпределя между тях по равно — чл. 369, ал. 3 ЗЗД.