1. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Деликтното право е системата от правни норми, които определят кога едно увредено лице може да иска от друго лице да обезщети претърпяната от него вреда. За да възникне правото на обезщетение и насрещното задължение на другото лице, е необходимо вредата да е причинена от задълженото лице или от негова вещ. Към това трябва да се добави, че причинителят на вредата е следвало да има такова поведение, което е правно укоримо — противоправно и виновно, т.е. той не се държал така, както е бил длъжен и е могъл да се държи.
Подобно на почти всички държави от континентална Европа, в нашето право в областта на непозволеното увреждане е въведена така наречената генерална клауза на деликтната отговорност. Нейният произход е чл. 1382 от френския Соде ст1, който заедно с чл. 1383 от същия кодекс представлява основата на френското деликтно право. Общият принцип да не се вреди другиму (пепттет 1аедеге) за първи път е формулиран от френския юрист Оота1 и е реципиран във всички европейски страни с изключение на Германия. Генералната клауза съдържа три ключови елемента — вина (Гаи1е), причинна връзка (кашаШе), вреда (сютта§е).
Подобно на Сос1е ст1, Законът за задълженията и договорите установява в чл. 45, ал. 1 общата забрана да не се причиняват вреди другиму, която обхваща всяко виновно причиняване на вреди на друго лице. Няма задължение за всяко конкретно поведение, а само задължението да не се причиняват вреди. В нашето законодателство следователно съществува един общ състав на непозволеното увреждане, което се нарича още и деликт, а няма отделни състави, визиращи отделни видове увреждания, т.е. отделни видове деликти. Освен това, забраната да не се вреди другиму, не е изразена директно, а чрез уреждане на правните последици от нейното нарушение — задължението да се поправят виновно причинените вреди. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Непозволеното увреждане следователно е дефинирано чрез задължението за обезщетение на вредите и основанието за неговото пораждане.
Общият състав на непозволено увреждане е ограничен от закона по различни начини. От една страна, поведението на задълженото лице трябва да бъде противоправно, от друга страна, каузално за вредата, а от трета страна — виновно. Ако няма ограничение на общото задължение да не причиняват вреди другиму, ще възникне опасността и при най-малката небрежност правният субект да отговаря неограничено, в изключително големи размери, което в крайна сметка или ще доведе до неговото руини-ране, или до непокриване на вредите на практика. Освен това неограничената отговорност създава психологическа пречка за осъществяване на определена дейност.
Някои законодателства — например германското, ограничават делик-тната отговорност чрез заместване на общата клауза с отделни специални състави. Този законодателен подход обаче не се счита за много удачен, защото води до непредвидими празноти в правната уредба и до невъзможност да се обхванат всички хипотези на непозволено увреждане.
Както в континентална Европа, така и у нас деликтното право не може да се редуцира само до законовата уредба. Чрез техниката на тълкуването правораздаването е допринесло съществено за развитието на правото на непозволено увреждане. Многообразието на обществените отношения спомага твърде много за доразвиване на деликтното право, макар че се натъква на неговата догматика. И тук би следвало да изтъкнем огромната заслуга на бившия Върховен съд и на сегашния Върховен касационен съд, които успешно се преборват с остарялата догматика на нашия закон —- особено по отношение на обезщетяването на вредите, причинени на т. нар. пострадали от втори ред, на които също се признава право на обезщетение при определени предпоставки, както ще видим по-нататък. Изобщо една от тенденциите на развитието на деликтното право не само у нас, но и в останалите страни на континентална Европа, е, че правоприлагането доразвива, а понякога и измества догматиката в сферата на непозволеното увреждане.
0 коментари:
Публикуване на коментар