97. НЕИЗБЕЖНА ОТБРАНА И КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ

12.1. Неизбежна отбрана — определение и правни последици
Дефиницията на неизбежната отбрана се съдържа в Наказателния кодекс. Законът за задълженията и договорите няма собствено определение на неизбежната отбрана, то се взаимства от НК.
Според чл. 12, ал. 1 НК не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана — за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.
От текста на закона следва, че неизбежната отбрана е увреждащо, т.е. причиняващо вреди деяние. То обаче не е престъпление, защото не е общественоопасно и не е обявено от закона за наказуемо. Точно обратно. Неизбежната отбрана е необходимо и правомерно деяние. Правомерно е едно лице да се отбранява или да защитава интересите и правата на друго лице, на държава и обществото, когато е налице противоправно нападение върху тях.
Но след като е допустима неизбежната отбрана, логично е да не възниква и задължение за обезщетение на вредите, причинени на нападателя. Затова чл. 46, ал. 1 ЗЗД изключва деликтната отговорност в този случай.
Какво е обаче положението при превишаване на пределите на неизбеж­ната отбрана?
Превишаване на пределите на неизбежната отбрана е общественоопас-но деяние. То е налице, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението — чл. 12, ал. 2 НК. Изключение правят случаите, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението, но нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, или нападението не може да бъде отблъснато по друг начин — чл. 12, ал. 3 НК.
Превишаването на пределите на неизбежната отбрана е общественоо-пасно деяние и затова при него се дължи обезщетение, т.е. възниква деликтна отговорност. Възможно е на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД размерът на обезщетението в този случай да се намали поради съпричиняване на вредите от пострадалия, но не и да отпадне напълно тази отговорност.
Ако превишаването на пределите на неизбежната отбрана се дължи на уплаха или смущение, макар че деецът не се наказва съгласно чл. 12, ал. 4 НК, въпросът за неговата деликтна отговорност се решава по общите правила на чл. 45 и следващите от ЗЗД, т.е. в зависимост от вината на причинителя на вредите.
Особен случай на неизбежна отбрана представлява причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, ако вредите му са причинени при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление и ако няма друг начин за неговото задържане. И тук обаче се изисква да не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки — чл. 12а, ал. 1 НК. Вредите могат да бъдат причинени както от органи на властта — напр. от полицията или следствени органи, така и от други длъжностни лица или от граждани. В този случай, ако увреждащото деяние отговаря на посочените в закона признаци, не се носи деликтна отговорност и не се дължи обезще­тяване на вредите на основание чл. 46, ал. 1 НК.
Ако обаче и тук са превишени необходимите мерки за задържане на лицето, последното може да търси деликтна отговорност от виновните лица. Необходимите мерки за задържане се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда — чл. 12а, ал. 2 НК.
12.2. Крайна необходимост
Определение — деяние, извършено за да се спасят държавни или обществени интереси, свои или на друго лице лични или имуществени блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.
Няма крайна необходимост обаче, когато самото отбягване на опас­ността съставлява престъпление — чл. 13, ал. 2 НК.
Крайната необходимост, подобно на неизбежната отбрана, не е дефи­нирана в ЗЗД, а определението й е взаимствано от НК — чл. 13, ал. 1.
Деянието при крайна необходимост не е общественоопасно и не е престъпление по НК, но според чл. 46, ал. 2 ЗЗД при него се дължи поправяне на причинените вреди.
Законът обаче не посочва кой следва да обезщети тези вреди. Дали това е този, който е създал състоянието на опасност или този, който непосред­ствено е причинил вредите или трето лице?
Според бившия Върховен съд — ППВС 4/1975 г., ако състоянието е предизвикано от действия на определено лице или на вещ, се приема, че вредата е причинена не този, който чрез действието си непосредствено я е причинил, а от този, който го е поставил да действа при крайна необходи­мост. Задължението за обезщетение следва да поеме този, който е създал условия за действия при крайна необходимост. Когато обаче опасността не е причинена от действия на човек или на негова вещ, а е възникнала в резултат на обективни обстоятелства, вредата трябва да се обезщети от този, който е носител на благата, които са спасени от унищожаване или увреждане.